Топлината, която изпитваше Мин, не бе от слънчевата светлина.
— Как можеш просто да седиш там? — попита намръщено Нинив.
Мин извърна глава. Прозорецът бе широко отворен, а стените на Камъка бяха дебели. Седеше на перваза присвила колене, пръстите на босите ѝ крака докосваха стената от другата страна. Ботушите и чорапите ѝ лежаха на пода до купчина книги.
Нинив крачеше из стаята. Тийрският камък бе устоявал на обсади и бури, на войни и опустошения, но Мин се чудеше дали изобщо е понасял някога нещо като ядосана Нинив ал-Мийра. Тъмнокосата Айез Седай беше прекарала последните три дни в крачене из коридорите като пращяща мълния, заплашвайки Бранители и хвърляйки в ужас слугите.
— Три дни — каза Нинив. — Няма го от три дни! Последната битка надвисва, а Прероденият Дракон липсва.
— Не липсва — отвърна тихо Мин.
— Знаеш къде е — изсумтя Нинив.
— Няма да те заведа при него, Нинив.
— И защо не? Разбира се, не можеш да…
— Той има нужда да е сам.
Нинив замълча. Отиде до масичката в ъгъла и си наля чаша изстуден тремалкингски черен. Изстуден чай. За Мин това беше странно. Чаят е за да те сгрява в студени дни.
Отново извърна очи на север, към далечната, затулена в облаци мъгла. Доколкото можеше да определи през връзката, гледаше точно към него. Може би беше в Андор? Или в Граничните земи? В началото се бе изкушавала да го търси с помощта на връзката, когато усещаше онази ужасна болка. Болка по-дълбока от раните на хълбока му. Страдание, гняв и отчаяние. В онези моменти Ранд изглеждаше по-опасен от всякога. Дори в онази нощ — когато бе коленичил над нея и я душеше с едната си ръка — не беше толкова плашещ.
А след това…
Тя се усмихна. А след това бе дошла топлината. Излъчваше се от връзката като утехата на зимна камина. Случваше се нещо чудесно. Нещо, за което бе чакала, без да знае.
— Всичко ще е наред, Нинив — каза тя.
— Как можа да го кажеш това? — Нинив отпи от чая. — Той не унищожи Ебу Дар, но това не означава, че не е опасен. Чу какво за малко е щял да направи на Трам. На собствения си баща, Мин.
— Човек не бива да бъде съден за нещо, което „за малко“ е щял да направи, Нинив. Сам се е спрял.
— Но не се спря при гробницата Натрин.
— Не беше необходимо.
— Но ти не го вярваше тогава.
Мин си пое дълбоко дъх. Нинив я подмамваше да влезе в спор. Определено имаше причина да е напрегната. Съпругът ѝ бе тръгнал към смъртта си. Прероденият Дракон — мъж, на когото тя все още гледаше като на свой подопечен — скиташе някъде сам, а Нинив не можеше да направи нищо. А ако имаше нещо, което Нинив да ненавижда, това бе собственото ѝ безсилие.
— Нинив — каза Мин. — Ако това продължи прекалено дълго, ще те заведа при него. Обещавам ти.
Айез Седай присви очи.
— Колко прекалено дълго?
— Няколко дни.
— За няколко дни може да срине Кайриен.
— Наистина ли мислиш, че би направил това, Нинив? — попита тихо Мин. — Наистина?
— Дали го мисля? — Нинив стисна чашата в ръцете си и заби очи в нея. — Някога щях да се изсмея на тази мисъл. Познавах Ранд ал-Тор и момчето в него. Но мъжът, който стана той, ме плаши. Винаги му казвах, че трябва да порасне. А после… после той порасна — потрепери.
Мин понечи да отвърне, но някакво движение привлече вниманието ѝ. Две Деви — Суриал и Лериан — пазеха отворената врата към коридора. Бяха се обърнали и наблюдаваха някой, който се приближаваше. Напоследък около Мин винаги имаше Деви.
След миг влезе Сарийн Немдал.
Жилището на Мин в Камъка не беше просторно — рядко го използваше, защото почти непрекъснато беше с Ранд. В дневната имаше дебел синьо-бял килим и малко бюро от черешово дърво, нищо повече.
Сарийн носеше тъмната си коса сплетена на обичайните плитки, обкръжили почти съвършеното ѝ лице.
— Кацуан Седай има нужда от вас — заяви тя.
— Тъй ли? — рече Нинив. — А Кацуан Седай може ли да се…
— Аланна я няма — продължи невъзмутимо Сарийн. — Изчезнала е от жилището си. Бранителите не са я видели да излиза, а няма следа от портал.
— О. Добре, да вървим тогава — Нинив излезе енергично от стаята.
— И ви казвам, че нищо не усетих — заяви Кореле. Усмихна се и се потупа с пръст по носа. — Не знам как е излязла. Освен ако мислите, че по някакъв начин е измислила летене — което, смея да кажа, не е съвсем изключено предвид някои неща, които станаха напоследък.
„Глупава жена“ — помисли Кацуан и изгледа намръщено Кореле. Лекомислието ѝ бе за предпочитане пред самоувереността на някои други Айез Седай, но точно днес Кацуан нямаше търпението за това.