— Той е тук — промълви Мин.
Глава 13
За какво е бил изкован
Мин изхвърча от портата Драконова стена на източната страна на Камъка и се втурна през двора. Като че ли цял клан айилци се изсипа навън зад нея. Разпръснаха се около Мин като сърни, заобикалящи дъб. Затичаха се изящно и бързо между слисани Бранители и коняри към крепостната стена.
Дразнеше я колко лесно я надбягаха — преди години се гордееше, че може да надвие всяко познато момче в честно надбягване. Сега… е, твърде многото месеци, прекарани в ровене из книги…
Все пак надмина Айез Седай, задържани от необходимостта да поддържат полагащото се благоприличие. Самата тя отдавна бе захвърлила всякакво чувство за благоприличие заради своя снажен пастир. Тъй че тичаше към портата, благодарна за бричовете и ботушите си.
И ето го и него. Тя спря рязко и се загледа през рехавата редица айилци в кадин-сор към високия мъж, който стоеше и говореше с двама Бранители от охраната на стената. Той се обърна и я погледна. Можеше да усети идването ѝ, както и тя го усещаше.
Беше си намерил отнякъде старо кафяво наметало. Имаше ръкави като палто, макар да падаше свободно от раменете. Под него беше по риза и фини черни панталони.
От толкова близо топлината през връзката изглеждаше съкрушителна. Не можеха ли другите да го видят? Искаше ѝ се да вдигне ръце и да заслони очите си, макар че всъщност нямаше нищо за виждане. Беше просто връзката. Само дето… въздухът сякаш наистина се изкривяваше около него. Трик на слънчевата светлина ли беше това? Нови видения кръжаха около главата му. Обикновено ги пренебрегваше, но този път не можа. Отворена пещера, зяпнала като уста. Зацапани с кръв скали. Двама мъртви мъже на земята, обкръжени от редици и редици тролоци, лула с къдрещ се от нея дим.
Ранд срещна погледа ѝ и — въпреки връзката — тя се изуми от това, което видя. Сивите му очи бяха по-дълбоки. Имаше леки бръчици около тях. Имало ли ги беше преди? Разбира се, че беше твърде млад за това.
Очите обаче не изглеждаха млади. За миг я обзе паника. Същият мъж ли беше това? Бяха ли откраднали Ранд, когото обичаше, бяха ли го подменили с някаква древна сила, с мъж, когото никога нямаше да може да опознае и да разбере? Беше ли го загубила в края на краищата?
А после той се усмихна и очите — колкото и дълбоки да бяха станали — бяха неговите. Тази усмивка бе нещо, което бе чакала да види отново от много дълго време. Сега бе много по-уверена от онази, която ѝ бе показвал в ранните им дни, но беше все така уязвима. Позволи ѝ да види част от него, до която никой друг не бе допускан никога.
Тази част беше млада и някак все още невинна. Тя затича към него и го стисна в прегръдките си.
— Празноглав глупак такъв! Три дни! Какво прави цели три дни?
— Съществувах, Мин — отвърна той и я прегърна.
— Не знаех, че е толкова трудна задача.
— За мен е, понякога — замълча, а тя бе доволна, че е с него. Да, беше същият мъж. Променен — и то към по-добро, — но все пак Ранд. Притисна се в него. Беше ѝ все едно, че наоколо се събираха хора, все повече и повече. Да гледат.
Най-сетне въздъхна и го пусна с неохота.
— Ранд. Аланна е заминала.
— Да. Усетих я. Някъде на север. В Граничните земи, може би Арафел.
— Могат да я използват против теб, да открият къде си.
Той се усмихна. Светлина, колко хубаво беше това изражение на лицето му отново!
— Сянката няма нужда от нея, за да ме намери, Мин, нито ще има повече. Всичките ѝ очи са приковани право в мен и така ще бъде, докато не ги ослепя.
— Какво? Но, Ранд…
— Всичко е наред, Мин. Времето, когато Сянката можеше да ме накара кротко да замълча — и така да спечели, — отмина. Сблъсъкът е гарантиран и викът, който предизвиква лавината, прозвуча.
Сякаш грееше, изпълнен с живот. Тръпката от това бе опияняваща. Задържа едната си ръка около нея — ръката с чукана — и се обърна към айилците.
— Имам тох.
В двора цареше хаос, но айилците стояха притихнали, неподвижни.
„Чакат това“, помисли Мин. Не бяха точно враждебни, но и не споделяха възбудата на Бранителите. Тайренците смятаха, че Ранд се е върнал, за да ги поведе към Последната битка.
Руарк пристъпи напред и заговори:
— В Пустошта има едно животно. Мийгирлинг. Много прилича на плъх, но е много по-глупаво. Ако го сложиш близо до зърно, ще тръгне право към него независимо от опасността. Колкото и пъти да пада в дупката между себе си и храната, ще повтори същото действие, щом го върнеш на старта. Айилските деца си играят с тия животинчета — изгледа Ранд. — Не бях си помислял, че ще се окажеш мийгирлинг, Ранд ал-Тор.