— Каквото трябваше да се направи. Къде е Башийр?
— Беше извън града с хората си, милорд Дракон — отвърна Флин. — Да разтъпчат конете. Трябва скоро да се върне.
— Добре. Той идва с мен до Арад Доман. Ти също, Нинив. Мин — погледна я и невъобразимите му очи сякаш я притеглиха. — Имам нужда от теб, Мин.
— Имаш ме. Глупчо.
— Каландор — каза Ранд. — Той има роля в това. Трябва да откриеш каква е. Не мога да запечатам Въртела както опитах последния път. Нещо ми липсва. Нещо съдбовно важно. Открий ми го.
— Ще го открия, Ранд — полазиха я ледени тръпки. — Обещавам.
— Разчитам на теб — вдигна очи, когато една закачулена фигура в дебело наметало излезе от един близък вход.
— Кацуан Мелайдрин — заговори Ранд високо. — Опрощавам ти всички минали грешки и отменям изгнанието ти. Не че беше нещо повече от дребно неудобство за теб.
Тя изсумтя и смъкна качулката.
— Ако си въобразяваш, че носенето на наметало в тази жега е „дребно“ неудобство, момченце, значи ти е нужен урок в обратното. Вярвам, че разбираш грешката в деянието си. Струва ми се, че е неуместно аз да имам нужда от „прошка“ или „опрощение“ в случая.
— Е, добре. Приеми тогава прошката ми заедно с извинението ми. Би могло да се каже, че бях под необичайно напрежение напоследък.
— Точно ти — заговори строго Кацуан — не можеш да си позволиш житейското бреме да те тласка.
— Напротив. Аз съм този, в който се превърнах заради това бреме, Кацуан. Металът не може да се оформи без ударите на чука. Но това е без значение. Ти се опита да ме манипулираш и се провали ужасно. Но с този провал ми показа нещо.
— И то е?
— Мислех, че ме изковават в меч — каза Ранд и погледът му стана някак унесен и отчужден. — Но грешах. Не съм оръжие. Никога не съм бил.
— Тогава какво си? — попита Мин, обзета от искрено любопитство.
Той ѝ се усмихна и пак се обърна към Кацуан.
— Кацуан Седай, имам задача за теб, стига да я приемеш.
— Ще зависи от задачата — отвърна тя и скръсти ръце.
— Трябва да ми откриеш местонахождението на едно лице. Един, който липсва и за когото подозирам, че вече е в ръцете на добронамерени съюзници. Виждаш ли, уведомиха ме, че Бялата кула държи Матин Степанеос.
Кацуан се намръщи.
— И ти го искаш?
— Ни най-малко. Все още не съм решил какво да правя с него, тъй че засега може да остане проблем на Егвийн. Не, лицето, което искам, вероятно е някъде в степта на Каралайн. Ще ти обясня повече, когато останем насаме.
Висшите лордове и дами вече се събираха. Ранд погледна към тях, след това отново огледа двора, сякаш търсеше нещо. Нещо, което го притесняваше.
Обърна се отново към висшите благородници. Мин ги наблюдаваше скептично. С изключение на Дарлин никога не я бяха впечатлявали. Изглеждаха рошави и раздърпани, явно събрани от дрямка или ядене, макар да носеха пищните си бухнали коприни. Изглеждаха странно не на място сред двора на Камъка, където всеки друг си имаше задача и цел.
„Не бива да съм толкова сурова към тях“, помисли си Мин. Но пък беше виждала неведнъж как сплетните и интригите им обезсърчаваха Ранд. Освен това никога не бе изпитвала добри чувства към хора, които се смятат за по-важни от всички други.
— Строй се в редица — каза Ранд, докато вървеше към тях.
Висшите лордове и дами го погледнаха объркани.
— В редица! — повтори Ранд гръмко и рязко. — Веднага.
Заподреждаха се припряно. Ранд тръгна по редицата, като започна от Дарлин. Спираше се пред всеки мъж и жена и ги поглеждаше в очите. Чувствата му бяха… странни. Може би лека нотка на гняв. Какво правеше?
Дворът затихна. Ранд продължи по редицата, като поглеждаше всеки благородник, без да казва нищо. Мин ги огледа. Точно преди края на редицата Вейрамон — висок, с оредяла сива коса и намаслена островърха брада — непрекъснато хвърляше погледи към Ранд, след което извръщаше очи.
Най-сетне Ранд стигна до него и каза тихо:
— Погледни ме в очите, Вейрамон.
— Милорд Дракон, аз, разбира се, не съм достоен да…
— Погледни ме!
Вейрамон се подчини, но с някакво странно усилие.
— Значи наистина си ти — каза Ранд. Мин усети разочарованието му. Ранд погледна Анайела, последната в редицата. Хубавата жена се бе отдръпнала крачка назад и бе извърнала глава. — Вие двамата.
— Милорд… — почна Вейрамон, но Ранд го прекъсна:
— Искам да предадете посланието ми. На другите от вашето… сдружение. Кажете им, че вече не могат да се крият сред съюзниците ми.
Вейрамон се опита да се направи на възмутен, но Ранд пристъпи към него. Очите на благородника се разшириха от ужас, а Анайела заслони лицето си с ръка.