— Кажете им — продължи Ранд с тих, но настойчив глас, — че вече не съм сляп.
— Защо… — промълви Анайела. — Защо ни пускате?
— Защото днес е ден за обединение — каза Ранд. — Не е ден за смърт. Вървете.
Двамата се отдръпнаха от редицата. Изглеждаха съсипани. Всички в двора наблюдаваха ставащото изненадани и объркани. Айилците обаче заудряха с копията си по щитовете. Анайела и Вейрамон се скриха в сенките на двора и се шмугнаха в Камъка.
— Лий — каза Ранд. — Вземи още две. Наблюдавайте ги.
Три Деви се отделиха от охраната му и затичаха след двамата доскорошни благородници. Мин се приближи до Ранд и го хвана за ръката.
— Ранд? Какво стана? Какво видя в тях?
— Времето за криене свърши, Мин. Сянката изигра играта си и загуби. Вече е време за война, а не хитруване.
— Значи са Мраколюбци? — попита тя намръщено.
Ранд се обърна към нея и се усмихна.
— Вече не са заплаха. Аз… — изведнъж млъкна и погледна настрани. Мин се обърна и се смрази.
Трам ал-Тор стоеше на стълбите пред един вход. Чувствата на Ранд отново забушуваха и Мин разбра какво е търсил с поглед преди малко.
Трам гледаше сина си. Косата му бе побеляла и лицето му бе набраздено от бръчки, ала изглеждаше силен и внушителен като малцина други.
Ранд вдигна ръка и множеството — включително Айез Седай — се разстъпи пред него. Той бавно тръгна между тях. Колебливо изкачи няколко стъпала. Дворът притихна, дори чайките спряха крясъците си.
Ранд спря и Мин усети колебанието му, срама и ужаса. Изглеждаше толкова странно. Ранд, който се бе изправял срещу Отстъпници, без да трепне, се страхуваше от баща си.
А после Ранд взе на две бързи крачки последните няколко стъпала и сграбчи Трам в обятията си. Остана на едно стъпало по-долу, което почти ги изравни на височина. Всъщност в тази поза Трам изглеждаше почти като великан, а Ранд — момче, вкопчило се в него.
И там, прегърнал своя баща, Прероденият Дракон заплака.
Събраните — Айез Седай, тайренци и айилци — наблюдаваха сцената мълчаливо. Никой не помръдваше и не извръщаше поглед. Ранд затвори очи.
— Съжалявам, татко — промълви толкова тихо, че Мин едва го чу. — Толкова съжалявам.
— Няма нищо, синко. Няма нищо.
— Толкова ужасни неща направих…
— Никой не върви по тежък път, без да залитне от време на време. Но ти не се прекърши, когато падаше. Това е важното.
Ранд кимна. Постояха още малко прегърнати. Накрая Ранд се отдръпна и посочи Мин, която бе застанала в подножието на стълбището.
— Татко. Искам да ти представя някого.
Трам се засмя.
— Три дена минаха, Ранд. Вече се запознахме с нея.
— Да, но аз не съм ти я представил — Ранд махна на Мин, а тя вдигна вежда и скръсти ръце. Той я погледна умолително и тя въздъхна и изкачи стъпалата.
— Татко — каза Ранд и я прегърна. — Това е Мин Фаршоу. Тя ми е много скъпа.
Глава 14
Клетва
Егвийн се изкачваше по полегат склон. Зелена трева шушнеше под нозете ѝ, свеж прохладен ветрец духаше в лицето ѝ. Лениви пеперуди прелитаха от цвят на цвят като любопитни дечица, надничащи в килери. Тя накара обувките си да изчезнат, за да може да усеща стръковете под краката си.
Вдиша дълбоко, усмихна се, а след това погледна нагоре към кипналите черни облаци. Настръхнали, бурни и безмълвни въпреки аметистовите блясъци на мълниите. Ужасна буря горе, кротка зелена морава долу. Раздвоение в Света на сънищата.
Странно, сега Тел-айеран-риод изглеждаше по-нереален, отколкото при първите ѝ посещения с помощта на тер-ангреала на Верин. Беше се отнасяла към него като към място за игра, сменяла бе облеклото си по приумица, приела, че тук е в безопасност. Не беше разбирала. Тел-айеран-риод бе безопасен колкото мечи капан, боядисан в хубав цвят. Ако Мъдрите не ѝ бяха помогнали, можеше и да не доживее да стане Амирлин.
„Да, мисля, че е това.“ Ниските зелени хълмове, горичката. Първото място, където бе дошла, вече преди повече от година. Имаше нещо многозначително в това, че стои тук, след като бе дошла толкова далече. При все това сякаш бе изминала същото разстояние и за много по-кратко време.
Докато беше пленница в Кулата, си беше напомняла многократно, че във всеки момент трябва да се съсредоточава само върху един проблем. Обединението на Бялата кула беше първият. Сега обаче проблемите, както и възможните решения, изглеждаха неизброими. Затрупваха я и я въвличаха във всички неща, които трябваше да прави.