— Да. Не знам защо мога да ги виждам, а други не могат. Сигурно имам Талант за това. Крият се в сенки, нещо като съгледвачи са според мен. Все още не са нанесли удар. Мисля, че са нащрек, защото знаят, че мога да ги видя.
Беше се ангажирал с нощни обиколки из Тийрския камък, да бди за мърдраали, които само той можеше да види. Лудостта му не се влошаваше, но старите рани не отшумяваха. Щеше винаги да си носи този белег. Горкият човек. Но поне лудостта му не беше толкова лоша, колкото у някои други.
Нинив се загледа отново напред и закрачи по широката каменна улица. От двете им страни се издигаха сгради, планирани безразборно по обичая на Тийр. Просторно имение с две малки кули и бронзова врата стоеше редом до скромен хан. Срещу тях се редяха домове с ковано желязо на вратите и прозорците, но по средата на реда имаше месарница.
Нинив и Наеф се бяха запътили към квартала Вси лета, отсам западната стена. Не беше най-богатият район на Тийр, но определено бе процъфтяващ. Разбира се, в Тийр всъщност имаше само едно разделение: простолюдие и благородници. Мнозина благородници все още смятаха хората от простолюдието за напълно различни — и съвсем низши — същества.
Разминаваха се с доста от тези обикновени граждани. Мъже с широки бричове, вързани на глезените, и с пъстри пояси. Жени с рокли с високи деколтета и бели престилки. Широките сламени шапки с плоски върхове бяха обичайни, наред с платнените шапки, килнати на една страна. Много хора носеха дървени обуща, вързани на каишка през рамо, за да ги използват, когато се върнат в калта на Предградието.
Хората, с които се разминаваха, бяха с угрижени лица. Някои се озъртаха през рамо със страх. Мехур на злото бе поразил града в онази посока. Светлината да дадеше дано да не са пострадали много, защото Нинив не можеше да им отдели много време. Трябваше да се върне в Бялата кула. Глождеше я, че трябва да се подчини на Егвийн. Но щеше да се подчини, разбира се, и да напусне веднага щом Ранд се върнеше. Беше заминал някъде тази сутрин. Непоносим човек. Добре поне, че бе взел Деви. Казваха, че трябвало да прибере нещо.
Забърза и скоро двамата с Наеф вече почти тичаха. С портал щеше да е по-бързо, но нямаше да е безопасно. Не можеше да е сигурна дали няма да се врежат в някого. „Ставаме прекалено зависими от тези портали. Май престанахме да разчитаме вече на собствените си крака.“
Завиха на един ъгъл и навлязоха в улица, преградена от редица притеснени Бранители — черни палта и сребристи гръдни брони. Пуснаха ги да минат, разбира се, и макар да изглеждаха облекчени от появата ѝ, все пак стискаха нервно алебардите си.
Градът тук изглеждаше някак смътно… по-вял, отколкото трябваше. Унил. Каменната настилка на улиците бе някак леко по-сива, стените на сградите малко по-кафяви или сиви, отколкото трябваше да са.
— Имате ли вътре хора, които да търсят ранени? — попита Нинив.
Един от Бранителите поклати глава.
— Задържахме хората навън, ъъъ… лейди Айез Седай. Не е безопасно.
Повечето тайренци все още не бяха свикнали да проявяват уважение към Айез Седай. Доскоро преливането в града бе извън закона.
— Пратете групи да търсят — разпореди се Нинив. — Лорд Дракона ще се ядоса, ако се окаже, че вашата боязън е струвала живота на хора. И ме повикайте, ако има някой, на когото мога да помогна.
Обърна се към Наеф, той кимна и двамата влязоха в поразения район. Камъните се разпадаха на прах под краката им.
Тръгнаха към най-близката сграда — хан с хубави тераси на втория етаж, изящни фигури от ковано желязо на стъклените прозорци и зацапана с черно веранда. Вратата бе отворена. Нинив стъпи на прага и той също се разпадна на прах. Наеф клекна до нея и взе щипка от прахта с пръсти.
— Мека е — каза тихо. — По-мека от всяка прах, която съм докосвал.
Въздухът миришеше неестествено свежо, в странно противоречие с тишината по улицата. Нинив си пое дълбоко дъх и влезе в хана. Наеф я последва. Дъските се разпадаха под краката им.
Вътре беше сумрачно. Светилниците на стойки вече не горяха. Из помещението седяха хора, замръзнали насред последните си движения. Повечето бяха благородници с изящно облекло и с намазани с восък бради. Един — седеше до висока маса с дългокраки столове около нея — беше вдигнал халба ейл до устата си. Неподвижен, отворил уста, за да отпие.
Ашаманът като че ли не се притесняваше особено. Понечи да направи нова крачка напред, но Нинив се хвърли и го сграбчи за ръката. Той я погледна намръщено и тя му посочи надолу. Точно пред него, едва видимо под здравите все още дъски на пода, основата пропадаше. Само стъпка и щеше да се озове в мазето долу.