— Може би те са го причинили — промълви Наеф. Нинив отвори очи и видя, че кима към сенките на една сграда наблизо. — Чезнещите. Трима са ей там, Нинив Седай. Наблюдават ни.
— Наеф… — млъкна. Да му казва, че Чезнещите не са реални, нямаше да помогне. „Трябва да направя нещо. Да помогна на някого.“ — Наеф, стой мирно — хвана го за ръката и Вкопа в него. Гледаше я изненадано, но не се възпротиви.
Видя лудостта му, като тъмна плетеница от жили, заровени в ума му. Сякаш пулсираше като малко туптящо сърце. Открила бе наскоро подобна развала у друг Аша’ман. Умението ѝ във Вкопаването ставаше все по-добро, сплитовете ѝ по-фини и можеше да открива неща, които бяха оставали скрити преди. Ала нямаше представа как да поправи сгрешеното.
„Всичко би трябвало да е Изцеримо — каза си. — Всичко освен самата смърт.“ Съсредоточи се, запреде всичките пет Сили и предпазливо зарови в лудостта, без да забравя какво бе станало, когато бе извадила Принудата от нещастната слугиня на Грендал. Наеф щеше да е по-добре с лудостта си, отколкото ако умът му пострадаше още повече.
Странно, но тъмното наистина наподобяваше Принудата. Това ли правеше покварата? Подчиняваше боравещите с Единствената сила мъже на Тъмния?
Грижливо запреде противосплит на лудостта и го положи върху ума на Наеф. Сплитът просто угасна, без да постигне нищо.
Стисна зъби. „Това трябваше да подейства.“ Но както май се случваше често напоследък, не действаше.
„Не. Не мога просто да вдигна ръце.“ Вкопа по-надълбоко. Тъмното имаше малки, подобни на тръни изпъкналости, забити в ума на Наеф. Нинив изключи хората наоколо и ги огледа. После със сплитове на Дух внимателно опипа и изтръгна един.
Излезе с малко съпротива и тя бързо Изцери мястото, където беше пробол плътта. Мозъкът сякаш запулсира по-здрав. Един по един тя изтръгна и другите тръни. Принудена бе да поддържа сплитовете си и да ги задържа, за да не се забият отново. Започна да се поти. Вече бе уморена от помитането наоколо и не можеше да задели повече съсредоточение, за да се опази от горещината. Тийр беше толкова душен…
Продължи работата, като приготви нов противосплит. След като извади и последното трънче, го наложи върху тъмното петно. То се люшна и затрепери като живо.
А след това изчезна.
Нинив се олюля. Беше изтощена. Наеф примига, след това се огледа и вдигна ръка към главата си.
„Светлина! — помисли си тя. — Нараних ли го? Не трябваше да ровя в това. Можеше просто да…“
— Махнаха се — каза Наеф. — Чезнещите… не мога да ги видя вече — примигна. — А и защо ли изобщо трябваше да се крият в сенките? Ако съм можел да ги видя, щяха да са ме убили и… — погледна я съсредоточено. — Какво направи?
— Мисля… Мисля, че току-що Изцерих лудостта ти — е, все пак бе сторила нещо. Не беше обикновеното Изцеряване обаче — дори не бе използвала сплитовете на Цяра. Но май бе свършило работа.
Наеф се усмихна изумено, хвана ръката ѝ в своите и коленичи пред нея. Очите му бяха пълни със сълзи.
— От месеци се чувствах така, сякаш непрекъснато ме следят. Сякаш ще ме убият в мига, в който обърна гръб на сенките. А сега… Благодаря ти. Трябва да ида да намеря Нелаваир.
— Марш тогава — рече Нинив.
Наеф я остави и хукна обратно към Камъка да търси своята Айез Седай.
„Не мога да си позволя и да помисля, че каквото и да правя, е без значение. Точно това иска Тъмния.“ Забеляза, че облаците се разкъсват. Ранд се беше върнал.
Тръгна към угрижените тайренци, които започваха да се трупат около кръга. Не искаше тук да започне паника. Обясняваше на всички, че опасността е отминала, а после ги молеше да се срещнат със семействата, изгубили някого.
Все още правеше това — говореше тихо на една слаба угрижена жена, — когато Ранд я намери. Жената бе от простолюдието, облечена в рокля с висока до шията яка, с три престилки и сламена шапка. Мъжът ѝ бе работил в хана, в който Нинив беше влязла, и тя непрекъснато се озърташе към дупката в земята от доскорошното мазе.
След малко Нинив забеляза Ранд — гледаше я, застанал с ръце зад гърба. Пазеха го две Деви, Сома и Канара. Нинив приключи разговора с тайренката, но насълзените очи на жената раздираха сърцето ѝ. Как ли щеше да реагира тя, ако загубеше Лан?
„Светлината дано го опази. Моля те, моля те, опази го.“ Откачи кесийката си с монети и я даде на жената. Парите все щяха да ѝ помогнат поне малко.
Ранд се приближи до Нинив.
— Грижиш се за хората ми. Благодаря ти.
— Грижа се за всеки, който има нужда от грижи — отсече Нинив.
— Както си правила винаги. А и за такива, които нямат нужда.