Едурът изгледа отвисоко Първия евнух, през полузатворени клепачи.
— Разрешаваме ви.
— Кралство Ледер е готово да влезе в преговори, засягащи дълговете, възникнали в резултат на незаконен улов на тюлени.
Квилас изсъска като змия, току-що настъпена по опашката, и се изплю от възмущение.
— Проблемът с дълга — отвърна Рулад, без да поглежда принца — вече е без значение. Вашето злато изобщо не ни интересува, Първи евнух. Всъщност вие изобщо вече не ни интересувате.
— Ако желаете изолация…
— Не казахме това, Първи евнух.
Принц Квилас изведнъж се усмихна.
— Начало на открита враждебност между нашите народи ли, императоре? Бих ви предупредил да не залагате на такава тактика, което не означава, че не бих я приел на драго сърце.
— Защо така, принц Квилас?
— Ние ламтим за ресурсите, които притежавате, да се изразя най-грубо. А сега вие ни предоставяте възможност да ги придобием. Едно мирно решение можеше да се намери в признаването, че дължите на Ледер. Но вместо това вие изричате нелепа лъжа, а именно — че ние сме ваши длъжници!
Рулад помълча за миг, сетне кимна и каза:
— Ледерийската икономика, изглежда, се основава на странни представи, принце.
— Странни? Не мисля. Начинанията ни се ръководят от естествени и неоспорими закони. Резултатите от които скоро ще разберете, за свое съжаление.
— Първи евнух, принцът от името на Ледер ли говори?
Нифадас сви рамене.
— Има ли значение, императоре?
— Ах, умен сте, безспорно. Определено сте по-ценен събеседник от този надут глупак, чието благородство почива само на обстоятелството, че е изпълзял между краката на кралица. Вие сте напълно прав, Първи евнух. Вече е без значение. Просто проявихме любопитство.
— Не се чувствам задължен да задоволявам това любопитство, императоре.
— А сега най-сетне показвате и кураж, Нифадас. Радваме се. В такъв случай предайте на своя крал следното. Тайст Едур повече не се кланят почтително на вашия народ. Нито изпитваме желание да участваме във вашите безкрайни игри и да слушаме отровните ви думи, които искате да преглътнем. — Последва внезапна, нелепа пауза, в която призракът на някакъв спазъм пробяга по лицето на императора, но той бързо се овладя. Все пак погледът в очите му за миг се размъти. Той примига, намръщи се и будният блясък се върна отново. — Нещо повече — продължи той, — решаваме да говорим от името на покорените от вас племена, на всички онези злощастни народи, които сте унищожили. Време е да отговаряте за престъпленията си.
Нифадас бавно килна глава и попита тихо:
— Това декларация за война ли е?
— Ще възвестим намерението си с дела, не с думи, Първи евнух. Казахме. Делегацията ви е свободна. Съжаляваме, че пътувахте толкова далече заради нещо, което се оказа кратка визита. Навярно в бъдеще ще поговорим с вас отново, макар и при съвсем различни обстоятелства, както подозираме.
Нифадас отвърна с поклон.
— В такъв случай, ако ни извините, императоре, трябва да се подготвим за тръгване.
— Можете да си вървите. Хул Бедикт, Аквитор, вие останете за малко.
Квилас и Нифадас излязоха сковано от тронната зала. Серен си мислеше за онова, което бе разкрил за миг Рулад. „Слабост, пукнатина. Като че ли го видях — младия Рулад, вътре.“
— Аквитор — заговори Рулад, — уведомете Бурук Бледия, че има право да премине безопасно до границата. Срокът на тази привилегия обаче е кратък, затова да побърза.
— Императоре, фургоните са пълни с…
— Боя се, че няма да разполага с достатъчно време, за да си вземе фургоните.
Тя примига.
— Очаквате да изостави желязото, собствеността си?
— В бизнеса винаги има рискове, Аквитор, както вие, ледериите, неизменно изтъквате, когато е във ваша полза. Уви, същото е в сила, когато нещата се обърнат.
— Колко дни ни разрешавате?
— Три. И още една подробност. Нереките остават тук.
— Нереките?
— Те са Длъжници на Бурук, да, разбираме това. Поредната приумица на икономиката, уви, от която бедният трябва да страда. Предайте му нашето съчувствие.
— Бурук е търговец, императоре. Свикнал е да пътува във фургон. Три дни за връщане може да се окаже извън физическите му възможности.
— Е, тогава жалко за него. — Мъртвият, студен поглед се отмести. — Хул Бедикт, какво имате да ни предложите?
Хул се смъкна на коляно.
— Заклевам се във вашата кауза, императоре.
Рулад се усмихна.
— Все още не знаеш каква е каузата ни, Хул Бедикт.
— Убеден съм, че разбирам повече, отколкото може би си мислите, ваше величество.
— Нима?
— И съм готов да отстоявам каузата ви.