— Служа на своя император.
Искрата в очите й угасна, смени се с хладен поглед, който без усилие се промъкна през преградите му, заби се като нож в гърдите му.
— Разбира се. Простете ми. Твърде късно е за въпроси като този. Вече трябва да тръгвам да придружа Бурук Бледия до Трейт.
Всяка дума беше извиване с този нож, колкото и да изглеждаше безвредна. Не разбираше защо думите — и погледът в очите й — можеха да го наранят така дълбоко и му се искаше да завика. Отрицания. Признания. Вместо това подсили края на това съпричастие с унизително свиване на раменете.
— Лек път, Аквитор.
Само това. И разбра, че е страхливец.
Гледаше я, докато се отдалечаваше. И мислеше колкото за нейното пътуване, толкова и за своя житейски път, с всички грешни стъпки, залитания и лутания по него, без да знае колко важни може да се окажат. Равновесието беше възстановено. Но пътят се бе променил.
Толкова възможности за избор се оказваха невъзвратими.
14.
Нечий глас заговори от мрака:
— Не бих тръгнал по тази улица, старче.
Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.
Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.
— Предупредих те.
— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.
От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.
Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.
— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.
— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?
— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.
Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.
— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.
Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.
— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.
— Не питай нас.
— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?
Спогледаха се, после пазачът сви рамене.
— Криехме се.
— Криехте се?
— Онова момиченце… ъъъ…
— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.
— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?
— За какво друго ме извикахте?
— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.
— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:
— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?
Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.
— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.
Бъг въздъхна.
— Ще трябва да се справиш по-добре.
Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най-малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.
— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.
— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.