Брис погледна котлето.
— Вътре има вино, нали?
— Да. От най-доброто при това.
— Чудесно. Половин паница.
Техол и Бъг се спогледаха с доволни усмивки.
15.
От скалите се вдигаше светлина и зной — и безмилостно се завихряха по тясната пътека. Духовете вече се бяха разбягали и изпокрили в пукнатини и цепнатини като плъхове, чакащи да се стъмни. Серен Педак спря да изчака Бурук. Смъкна раницата си, после дръпна меката, подгизнала от пот подплата под бронята и усети как се отлепя като кожа от гърба й. Беше облякла по-малко от половината снаряжение, другото беше вързано за раницата, но все пак я теглеше надолу след дългото изкачване до превала.
Нищо не можеше да чуе оттатък и си помисли дали да не се върне да провери какво става с повереника й. После съвсем смътно до ушите й стигна ругатня, последвана от дращене по камънаците.
Горкият.
През целия път духовете ги бяха гонили като хрътки. От призрачните същества самият въздух ставаше възбуден и неспокоен. Да се спи беше трудно, а от непрекъснатите смътни движения в периферното зрение и тихото шумолене нервите им бяха изопнати до крайност.
Погледна за миг сърдито към обедното слънце, изтри песъчливата пот от челото си и продължи още няколко крачки по пътеката. Вече бяха почти извън територията на Едур. Още хиляда крачки. След това — още един ден спускане до реката. Без фургоните щяха да могат да наемат лодка и да продължат с нея до Трейт. Още един ден до това.
„А след това? Дали ще продължи договора ми?“ Изглеждаше безсмислено, затова тя реши, че просто ще я освободи, поне докато трае войната, и ще е свободна да се върне в Ледерас. Но Бурук Бледия нищо не беше споменал за това. Всъщност той почти нищо не беше казал, откакто напуснаха селото на хиротите.
Обърна се, когато Бурук се изкатери до нея. Целият бе в прах, прорязана от тънки вадички пот; под прахта се виждаше зачервеното му лице.
— Тук ще направим почивка — каза Серен.
— Защо? — изръмжа той раздразнено.
— Защото имаме нужда, Бурук.
— Ти нямаш. И защо говориш от мое име? Добре съм, Аквитор. Просто трябва да стигнем до тая проклета река.
Раницата й беше побрала вещите и хранителните запаси и на двамата. Тя беше отрязала един клон и го беше окастрила да му служи за тояга, и това беше всичко, което той носеше. Хубавите му доскоро дрехи бяха станали на дрипи, гамашите бяха раздрани от острите скали. Стоеше до нея задъхан, превит на две, подпрян на тоягата.
— Аз твърдо смятам да си почина — каза тя. — Ти прави каквото намериш за добре.
— Не понасям да ме следят! — изведнъж изрева търговецът. — Все дебнат, следят! Проклети привидения! Стига вече! — И се затътри покрай нея по пътеката.
Серен се върна при раницата си и я нахлузи на раменете си. За едно бе съгласна с Бурук: колкото по-скоро свършеше това пътуване, толкова по-добре. Тръгна след него.
Десетина крачки и го настигна. И го задмина.
Когато излезе на сечището, където преди столетие двете страни се бяха разбрали да минава границата, Бурук Бледия отново беше изостанал. Тя спря, пусна раницата на земята и пристъпи до отвесната стена от лъскав черен камък — спомни си последния път, когато бе докоснала тази странна — и странно гостоприемна — повърхност.
Някои загадки си оставаха неведоми, но други се оголваха при отчаяни обстоятелства или по нечий пъклен замисъл, за да разкрият най-вече противни истини.
Опря ръце в топлия, гладък като стъкло камък и усети как в тялото й се промъква нещо, което сякаш носеше изцеление. Зад повърхността — неуморно движещи се сенки, които не й обръщаха никакво внимание. „За предпочитане са пред вечно дебнещите духове.“ И тъкмо това беше виждала винаги. Опря чело в стената и затвори очи.
И чу шепот.
Език, близък до речта на Тайст Едур. Напрегна се да си го преведе. Скоро започна да долавя смисъла.
… щом този, който властва, не може да бъде нападнат. Не може да бъде победен.
И как се храни от нашия гняв. От страданието ни.
От тримата един ще се завърне. Спасението ни…