— Това поне е ясно — заговори Ханради. — Кой пълководец би търсил сражение срещу враг на по-висок терен? Проучват. При първия сблъсък ще се оттеглят. До Високи форт. Феар, трябва да ги подгоним и да им пускаме кръв по целия път.
— Б’нага, прати половината си сила напред. Да наблюдават врага, но да останат скрити.
— Феар, към войската им ще има прикрепен маг — обади се същият К’риснан.
Феар кимна.
— Изтеглете духовете назад и оставете не повече от десетина. Искам да им внушим, че тези малцина са само обитатели на района. Врагът не трябва да заподозре нищо. Ханради Калаг, воините ви трябва да са готови за марш. Ще ги водиш ти.
— До сутринта ще сме тръгнали.
— Тези ледерийски магове ще се окажат тежък противник — каза Трул, след като главатарят на Меруд се отдалечи.
— Няма да им отстъпим, Трул Сенгар — изръмжа младият магьосник.
Трул погледна двамата. Синове на благородници. На годините на Рулад.
К’риснан отвърна с разбираща усмивка.
— Свързани сме с Ханан Мосаг. А чрез него — и със самия император. Трул Сенгар, силата, която извличаме сега, е по-могъща, по-гибелна от всичко, което са познавали Едур.
— А това не ви ли безпокои? Какъв е обликът на тази сила? Знаете ли изобщо? Ханан Мосаг знае ли го? Рулад?
— Силата стига до императора през меча — отвърна К’риснан.
— Това не е отговор…
— Трул! — сряза го Феар. — Престани. Поисках да събереш част от нашето село. Направи ли го?
— Да, братко. Петдесет воини, половината непускали кръв, както заповяда.
— Раздели ли ги на отделения, избра ли им командири?
Трул кимна.
— Поведи ги към моста. Заемете предни позиции от другата страна и изчакайте, докато силите на Ханради стигнат до вас — няма да е дълго.
— А ако ледериите са изпратили съгледвачи и пристигнат първи?
— Прецени силата им и действай според обстоятелствата. Но никаква съпротива до последния воин, Трул. Една схватка ще е достатъчна да спре настъплението на врага, особено ако не са сигурни с какво разполагаш. Хайде, взимай си воините и тръгвайте.
— Добре.
Нямаше смисъл да се спори повече, каза си Трул, докато вървеше към чакащия го отряд. Никой не искаше да слуша. Струваше му се, че независимата мисъл е изоставена с ужасяваща готовност и подменена с непоклатима решимост нищо да не бъде подлагано на съмнение. Още по-лошото бе, че Трул не можеше да се владее. Дори когато виждаше гнева, изписан на лицата на хората около себе си — гняв от това, че дръзва да ги предизвика, дръзва да мисли по начин противоречащ на техния, и с това да застраши увереността им — не можеше да се примири и да си замълчи.
Инерцията около него се усилваше и колкото по-силна ставаше, толкова повече Трул й се съпротивляваше. Подозираше, че по някакъв начин самият той става не по-малко реакционен от тях, доведен до крайно противопоставяне, и макар да се съпротивляваше на това догматично упорство, чувстваше, че губи тази битка.
Нищо ценно нямаше в такива противопоставени позиции на мислене. И никакво възможно заключение, освен собствената му изолация и рано или късно — пълната загуба на доверие.
Воините му го чакаха с прибраните в торбите пътни вещи и продоволствие, в пълно снаряжение. Трул ги познаваше до един, знаеше имената им и беше успял да сглоби уравновесена войскова сила, не само в бойния опит, но и в поведението. Знаеше, че мнозина от тях негодуват, че са под негово командване, защото неодобрението му на тази война беше добре известно. Но знаеше също и че ще го следват.
Благородници между тях нямаше.
Спря пред воина, когото бе избрал за командир на частта. Алрада Ан се беше обучавал редом с него, предпочитаното му оръжие беше късият крив меч на Меруд. Беше левак, рядко явление сред едурите, но с другата ръка боравеше с къс нож с широко острие за близък бой. Камбановидният предпазител на късия меч беше увенчан с многобройни криви шипове, предназначени да захващат остриетата на мечове и дръжки на копия, а от непрекъснатите упражнения в тази тактика лявата му китка беше станала почти два пъти по-дебела от дясната. Неведнъж тренировъчните къси копия на Трул се бяха чупили при рязкото извиване на ръката на Алрада с меча.
Воинът също така го мразеше по причини, които Трул все още така и не беше разгадал. Макар че напоследък Алрада сигурно бе намерил нови поводи за омразата си.
— Капитане.
Тъмните му очи отказаха да срещнат погледа му. Винаги беше така. Кожата на Алрада бе по-тъмна, отколкото на всеки Едур, когото Трул познаваше. Дългата му свободно падаща коса беше прошарена със сиви кичури. И около него гъмжеше от духове на сянката — още една странна подробност, която го отличаваше.