— Щом са прах, не могат да убият никого — промълви Удинаас.
Беше нощ. Седеше с гръб към полегатата скална стена, на издатина, надвиснала над огромния лагер на Едур. Преди малко императорът го беше отпратил. Грамадният облепен със злато кучи син беше в кисело настроение. Изтощен от мъкненето на огромното си туловище, от споровете с Ханан Мосаг, от безкрайните сметки по придвижването и поддържането на армия от десетки хиляди воини със семействата след тях. Не всичко беше слава.
„Прахта може да се надигне, Удинаас. Може да добие форма. Воини от кост и съсухрена плът, с мечове от камък. Откъде са дошли? Кой боен главатар ги е пратил тук? Не отговарят на въпросите ни. Никога. Сред тях няма гадатели на кости. Те са като нас. Изгубени.“
На Удинаас му беше писнало да слуша. Духът беше по-лош от кърлеж, впил се дълбоко в мозъка му. Беше започнал да се съмнява в съществуването му. По-вероятно беше рожба на собствената му лудост, личност, измислена от собствения му ум. Изобретател на тайни, сеещ армии от призраци, за да обясни безчетните гласове, шепнещи в черепа му. Това измислено същество щеше да твърди обратното, разбира се. Можеше дори да изпърха пред очите му, да се прокрадне безтелесно в полезрението му, необяснимо движеща се сянка там, където не трябваше да има такава. Но робът знаеше, че очите могат да лъжат. Отново част от същото изкривено възприятие.
Духът се крие в кръвта на Вайвала. Вайвалът се крие в сянката на духа. Игра на взаимно отрицание. Императорът не усещаше нищо. Ханан Мосаг и неговите К’риснан не усещаха нищо. Пернатата вещица, Майен, Урут, воинството обвързани духове, ловните кучета, птиците и бръмчащите насекоми — всички те не усещаха нищо.
А това беше нелепо.
Поне що се отнасяше до Удинаас — и тази преценка бе плод на някаква рационална, скептична част от мозъка му, на онзи възел от съзнание, който духът непрестанно се опитваше да разнищи — Чезнещият не беше реално същество.
Кръвта на Вайвал. Сестрата на Зората, владетелката на меча, позната на Едур като Менандори — тя и жадното място между краката й. Зараза и нещо не много по-различно от насилие. Наистина беше заразен и точно според предсказаното от Пернатата вещица, тази нечовешка кръв го влудяваше. Не беше имало никаква проклета бяла кучка, която да отнеме семето му. Трескави илюзии, видения за величие, последвани от параноидно подозрение, че му е отнета обещана слава.
Само така можеше да обясни окаяното си положение сега, роб на един безумен Тайст Едур. Роб, присвит под смазващата тежест на всяка пета, която можеше да си представи. Уплашен и безпомощен, след като всички вътрешни преструвки и самооправдания бяха отхвърлени.
Пернатата вещица. Беше я обикнал, никога нямаше да я има — и толкова. Истината лежеше пред него ужасна и разголена, а той не искаше да я погледне пряко и честно.
Лудите градяха къщи от здрав камък. Глухи стени. И ги обикаляха, за да намерят вход. Вътре, където чакаше съвършеният уют. Хора, кроежи и откровени лъжи възпираха всяко негово усилие и това бе в ядрото на заговора. Та нали отвън, в края на краищата, къщата изглеждаше реална. Значи беше реална. Само още малко пълзене към каменната стена, още малко бутане, още едно последно блъскане, за да се пръсне тази преграда.
Напред и напред, и все в кръг. По изровените коловози на лудостта.
Чу дращене долу по камъка и след миг Пернатата вещица изникна пред очите му. Покатери се на издатината до него с треперливи, трескави движения.
— Мой ред ли е да бягам? — попита той.
— Заведи ме там, Длъжнико. В онзи свят на сънищата. Където те намерих преди.
— Беше права през цялото време — отвърна Удинаас. — Той не съществува.
— Трябва да отида там. Трябва да видя сама.
— Не знам как.
— Идиот. Мога да отворя път. Бива ме в отварянето на пътища.
— После какво?
— После избираш ти. Удинаас, отведи ме при призраците.
— Тук не е подходящото място за това…
Тя стискаше нещо в едната си ръка и сега се пресегна и опря дланта си до ръката му, и той усети натиска на плочката между двамата.
И лумна огън.
Ослепителен, кипнал от всички страни.
Удинаас усети как някаква тежест го избута — и залитна напред. През пламъците. В света, който току-що бе напуснал, щеше да полети в пропастта, за миг, после щеше да се удари в скалистия склон и да се изтъркаля до дърветата. Но сега мокасините му заораха в равна прашна земя.
Падна на колене. Пернатата вещица се олюля пред очите му, преминала невредима като него през огнената стена. Той се извърна към нея.