От гърлото на Пернатата вещица се изтръгна горчив смях.
— Оставили са съкровищата на повърхността, вместо да ги заровят с телата. Колко странно.
— Може би за да не ровят плячкаджиите и да не безпокоят мъртвите.
— Да бе, наоколо е пълно с плячкаджии.
— Не познавам достатъчно този свят, за да кажа права ли си, или не — отвърна Удинаас.
Тя го погледна смутено.
Разрушеният град се извиси пред очите им. Масивни дървени стълбове, покрити с кора от раковини и почернели изсъхнали снопове водорасли. Над тях — кръстосани греди на решетки и платформи, крепящи улици и сгради. А в огромните буци сивкав шуплест лед — късове гниеща плът, не човешка. Дълги крайници, покрити с тъмни люспи. Издължени глави на влечуги, провиснали от извит счупен врат. Вътрешности, изсипали се от разпран корем. Трипръсти стъпала, увенчани с дълги нокти. Опашки с остри шипове. Потрошени брони, ивици яркоцветен плат, лъскав като коприна.
— Какви са тези същества?
Удинаас поклати глава.
— Върху този град се е стоварил лед, когато е бил откъснат от нашия свят. Ледът явно е съхранил древните си тайни.
— Защо ни доведе тук?
Той се обърна рязко, мъчеше се да овладее гнева си. Усилието му завърши с дълбока въздишка.
— Перната вещице, коя беше плочката, която държеше?
— Една от Осите. Огън. — Поколеба се за миг. — Когато те видях, първия път, излъгах, че не съм видяла нищо. Никого.
— Видя я, нали?
— Сестрата Зора… пламъците…
— И видя какво направи с мен.
— Да — прошепна тя.
Удинаас извърна глава.
— Значи не съм си го въобразил. Не е плод на въображенито ми. Не е… лудост…
— Не е честно. Ти… ти си нищо. Длъжник. Роб. Вайвалът беше за мен. За мен, Удинаас!
Той потръпна от гнева й — и в същото време го осени. Отвърна с горчив смях.
— Ти го призова, нали? Вайвала. Искаше кръвта му. Отровата му трябваше да зарази теб. Но той избра мен. Ако можех, щях да ти го отстъпя, Перната вещице. С радост… не, това не е вярно, колкото и да ми се иска да е. Бъди благодарна, че кръвта му не тече в жилите ти. Беше права. Наистина е проклятие.
— По-добре да си прокълнат, отколкото… — Замълча и извърна очи.
Той се вгледа в пребледнялото й лице, в русата къдрава коса около него.
— Отколкото какво, Перната вещице? Роб, роден от роби. Обречен да слуша безкрайни блянове за свобода — дума, която не разбираш и навярно никога няма да разбереш. Плочките бяха твоето бягство, нали? Не за да служиш на събратята си ледерии. А за самата теб. В тези плочки си улавяла шепота на свободата, нали? Или нещо, което си мислила, че е свобода. Едно проклятие може да е всичко друго, Перната вещице, но не и свобода. Всяка пътека е капан, клопка, която те заплита в играта на неведоми сили. Тези сили навярно предпочитат роби, когато се домогват до смъртни, защото на робите им е вродено да разбират естеството на натрапената връзка.
Тя го изгледа с яд.
— Тогава защо ти?
— А не ти? — Удинаас извърна очи. — Защото аз не мечтаех за свобода. Може би. Преди да стана роб, бях Длъжник — както ми напомняш при всеки повод. Дългът налага своя вид робство, Перната вещице. В система, замислена така, че малцина да могат да се изтръгнат от веригите, които са ги стегнали.
Тя вдигна ръце и се вгледа в тях.
— Наистина ли сме тук? Всичко изглежда толкова реално…
— Съмнявам се — отвърна Удинаас.
— Не можем ли да останем?
— В света на плочките? Ти ми кажи, Перната вещице.
— Това не е светът на сънищата ти, нали?
Той отвърна с гримаса, за да прикрие насмешката си от неволно прокрадналия се във въпроса й подтекст.
— Не е. Предупредих те.
— Очаквах да кажеш това. Само че не с този съжалителен тон.
— Гняв ли очакваше?
Тя кимна.
— Много гняв имаше у мен. Но си отиде.
— Как? Как го накара да си отиде?
Той я погледна и само поклати глава. Обърна се и отново се загледа в руините.
— Това разрушение, това избиване. Ужасно е.
— Може би са си го заслужили. Може би са направили нещо…
— Перната вещице, въпросът какво е заслужено би трябвало да се задава много рядко. Ако изобщо трябва да се задава. Задаването му води до смъртни присъди, до актове на откровено зло. Жестокостта в името на справедливостта на свой ред поражда жестокост. Ние, ледериите, сме достатъчно прокълнати с „праведност“, за да си навличаме още.
— Живееш мекушаво, Удинаас. В един много суров свят.
— Казах ти, че гневът не ми е чужд.
— Но успяваш да го изцедиш като болна кръв, преди да е наранил някой друг.