Излязоха на леко нагъната, почти равна ивица почерняла скала. Малки огладени камъни, подредени от край до край, очертаваха пътека, излизаща от пещерата, която ги поведе по извиваща се спирала към центъра на откритата тераса. Отвъд него небето трептеше от вихрени цветове като натрошени късове дъга. В центъра на спиралата се издигаше грамада от плоски камъни в грубите очертания на фигура, стояща на два крака от натрупани камъни: големи и продълговати оформяха бедрата, а други три — торса; ръцете бяха издадени напред правоъгълни камъни, а главата — издължена валчеста скала, обрасла с лишей. Грубата статуя стоеше пред тромава, наподобяваща кула конструкция с най-малко дванадесет страни. Стените й бяха гладки и лъскави като повърхности на естествен кристал. Но под всяка от тези повърхности проблясваше светлина в безбройни цветове и всяка плоскост се завиваше на спирала навътре, спирала, завършваща с черна дупка.
Удинаас долови във въздуха напрежение като от изопнати, задържани в равновесие сили. Всичко изглеждаше крехко и опасно уязвимо.
— Ви хан онралмашале. С’рил к’ул хавра Ен’ев. Н’вист. Лан’те.
— Улшун казва, че хората му са дошли тук с Гадателка на кости. Било е селение на бури. И зверове, безчет зверове са идвали през тези дупки. Не са знаели какво представляват, но е имало много боеве.
Воинът Т’лан Имасс заговори отново и дълго.
— Тяхната Хвърлячка на кости разбрала, че пробивите трябва да се запушат, затова извлякла сила от камъка и земята, след което се въплътила в новото си, вечно тяло, за да запуши раните и да ги държи укротени. Сега стои там и ще стои вечно.
— Но саможертвата й е принудила Т’лан Имасс да заседнат тук, нали? — попита Удинаас.
— Да. Но Улшун и ближните му са доволни.
— Ви трух ларпахал. Ранаг, бед, тенаг толарпахал. Кул хавра телар. Кул.
— Тази земя е пътека, това, което ние бихме нарекли път — каза Намерения намръщено, мъчеше се да улови смисъла в думите на Улшун. — Стадата мигрират напред и назад. Като че ли идват отникъде, но винаги идват.
„Защото и те са призрачни спомени, също като Т’лан Имасс.“
— Пътят води дотук? — попита колебливо на търговската реч Пернатата вещица.
— Да — отвърна Намерения.
— А откъде идва?
— Епал ен. Вол’сав, телан.
Момчето въздъхна и скръсти безсилно ръце.
— Улшун казва, че тук ние сме в… преливане? Там, откъдето идва пътят, е преляло и самият път е завладян. И обкръжава това място. Отвъд него… няма нищо. Забвение. Несъществуване.
— Значи сме в селение? — попита Пернатата вещица. — Коя от Крепостите властва тук?
— А евброкс’л лист Тев. Старвалд Демелайн Тев.
— Улшун се радва, че разбирате от Крепости. Неговото око е блестящ бисер. Доволен е и изненадан. Той нарича тази Крепост Старвалд Демелайн.
— Не знам това име — намръщи се тя.
Т’лан Имасс заговори отново, с думи, в които Удинаас долови изреждане на списък. След това — още списъци и докато слушаше втория, започна да различава имена.
Момчето сви рамене.
— Т’иам, Калсе, Силанна, Ампелас, Окарос, Каросис, Сорит, Атраал, Елот, Антрас, Кесобан, Алкенд, Караталид, Корбас… Олар. Елейнт. Драконски. Дракон. Чистите дракони. Там, откъдето идва пътят, е затворено. От смесената кръв, която се е събрала много отдавна. Дракон, К’рул, Аномандарис, Оссерк, Силхас Руин, Скабандари, Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори. Казва, че Менандори е тази, която ме е спасила. — Очите му изведнъж се разшириха. — Тя не приличаше на дракон!
Улшун заговори отново. След малко момчето кимна.
— Добре. Той казва, че вие би трябвало да можете да преминете оттук. Очаква да ви види отново. Ще приготвят за вас пиршество. Теленце на тенаг. Ще се върнете, нали?
— Стига да можем — отвърна Пернатата вещица и превключи на ледерийски: — Нали, Удинаас?
Той се намръщи.
— Как мога да знам?
— Бъди щедър.
— Към теб или към тях?
— И двете. Но най-вече към твоя син.