— За какво говорите, Атри-Преда?
— На всяка цена поведете войниците си назад с нас, Финад. Или останете и уредете официалната си капитулация още щом слязат първите части.
Той я зяпна.
Здрач му обърна гръб и тръгна към стъпалата, водещи към двора.
— Предавам Разлив Фент, Финад.
— Но, Атри-Преда! Не можем да се изтеглим до Трейт! Всички!
Тя спря три стъпала по-надолу.
— Появила се е една трета от флотата, Финад. В море Катер. Вече сме отрязани.
— Блудния да ни вземе дано!
Здрач продължи надолу. И измърмори тихо: „Де да можеше…“
Въпросите бяха приключили. Нашествието бе започнало.
„Градът ми ще бъде завладян. Отново.“
16.
Старият отточен канал някога беше поток, много преди да бъдат съборени колибите и властниците да започнат да вдигат къщите си от камък. Парчета зидария и мръсна утайка оформи гъмжащите от твари брегове. Но там, в гърдите ми, с тих гняв тлееше черен пламък, докато вървях по дирята и търсех изгубения глас, гласа на волно течащата вода, на камъчетата под звънливата реч на потока. О, колко добре познавах онези гладки камъни, онова детско съкровище, утеха за очите, и как, щом изсъхнеха, една само капка сълза или дъжд можеше да накара цветът да разцъфти с възвърнатия спомен за своя дом — това детско съкровище, и това дете бях аз, и мое беше съкровището, и моя рожба беше същото това утро, което открих, коленичил и окалян на гниещия бряг, заиграл се с чирепи от натрошени грънци, познаващи само отсенките на сивото, колкото и дълбоки и обилни да бяха тези сълзи.
Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.
На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.
Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.
— Трябва да се връщаме.
— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.
— Към това, което бяхме преди.
— Роби, Удинаас.
— Да.
— Вече го вкусих. Вкусих го!
Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.
— Не можеш да живееш така.
— Не мога ли?
Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.
— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.
— За да завладеем. Да… поробим.
— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.
— Майен те иска.
— Тя ме бие.
— Знам. Не можеш да скриеш синините.
— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.
— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.
— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.
— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.
— По-скоро бих я отхапала.
„Знам.“ Замълча си.
— Той не я наранява, нали?
— Не физически — отвърна Удинаас.
— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.
— И би предпочела да хапеш.
Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.
Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.
— Ще сляза първа. Изчакай.
— Добре.
Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.
„Подробности.“
Смътно движение надолу по склона. След него… нищо.
Трул Сенгар продължи да оглежда още миг, после отново се сви зад дънера на падналото дърво.
— Открили са ни.
— Сега какво? — изсумтя Алрада Ан.