Трул беше изненадан. Транспортните съдове бяха уязвими.
— Никакъв. Силите на императора са над Трейт, още не са ги засекли. През следващите няколко дни предстоят четири решителни битки. И, ако такава е волята на меча, северната граница ще падне.
„Най-малкото им привлякохме вниманието изцяло.“
Пияна до ослепяване. Описание, което Серен Педак се опитваше да проучи с цялата лутаща се и замаяна решимост на отровения си до затъпяване ум. Но кой знае защо, не успяваше. Вместо слепота усещаше болезнено полуразмазаните фигури, насядали около масата, бръмчащото гъмжило на безброй гласове. Затъпяването още не беше дошло и сигурно така и нямаше да дойде, а упоритата трезвост не искаше да я напусне, непоклатима и безразлична към безкрайните чаши вино, които изливаше в гърлото си.
Трескава възбуда, десетки гласове, които редяха всевъзможните си версии „казах ли ви аз на вас“ на тълпата кимащи глави. Пророкувания и предсказания, бляскави думи на алчност, зажадняла за плячката от бойни полета, затрупани с мъртви едури. „Дай им Първи девичи форт, ми да. Що не? Примами ги кучите синове по-навътре. Видя ли какво направи кадърът оная нощ? Пак ще го направят, само че тоя път срещу тия копеленца с пепелявите лица. Платил съм си място за гледане, малко над Фара, цяло състояние платих за него, ще видя всичко.“
„При Разлив Фент всичко ще свърши. Ще им натрием носа и после кадърът ще удари флотата им в Катерско море. Имам дялове в една ивица на Кривия бряг, права за вадене на корабна плячка. Заминавам там веднага щом свърши.“
„Оставят се да ги обкръжат, казвам ти. Здрач само е чакала да й вдигнат обсадата. Какви ги дрънкаш? Как така се е предала? Блудния да те вземе, човече, какви са тия лъжи, дето ги ръсиш тука? Ти да не си някой проклет предател, да не си Хул Бедикт? Затвори я тая уста, че да не ти я затворя аз…“
„Ще помагам, Крайбал, честно. Да зашия тия уста е толкоз лесно, колкото да закърпиш корабно платно, а това го правя от години…“
„Къде тръгна тоя?“
„А, все едно, Крайбал…“
„Предателите заслужават урок, Фелуда. Хайде, гледам, че се запъти към вратата…“
— Не е добре за една жена да седи така сама, скъпа. Позволи на един свестен човек да те измъкне от тая…
Серен Педак вдигна очи към надвисналата над масата фигура. Умът й отвърна „Добре“, докато се обръщаше навъсена.
— Това, което дрънкат тук, не си заслужава и плюнката, скъпа. Искаш да пиеш? Добре, седи и пий. Само предлагах някое по-тихо място, нищо друго.
— Разкарай се.
Но мъжът седна срещу нея.
— Гледам те цяла вечер. Викам си, една от многото ледерийки? Зададох си този въпрос веднъж, и само веднъж. Не, мисля си, не и тази. Питам и някой ми отвръща: „А, това е Аквиторът, Серен Педак. Беше на север, за преговорите, дето удариха на камък. Беше на договор с Бурук Бледия, оня дето се обеси, и проклет да съм, ако не го намери тя, оцъклен и вмирисан.“ И си викам, тая работа не е лека. Нищо чудно, че седи тука и се опитва да се напие, ама не става.
Погледът й се спря на него и чак сега го видя ясно. Прорязано от бръчки лице, гладко обръснато, дълга до раменете коса с цвят на лъскаво желязо. Гласът му прозвуча отново в главата й и потвърди онова, което виждаха очите й.
— Не си ледериец.
Широка усмивка, равни бели зъби.
— Тук си права. И без да се обиждаш, но се радвам, че не съм.
— И фаред не си. Не си и нерек. Нито тартенал. И фент не си, нито мекрос…
— Това, което съм, не си и чувала за него, вярвай ми. Много далече ми е домът.
— Какво искаш?
— Да ти предложа нещо, но трябва да стане някъде на по-тихо. Насаме…
— Знаех си…
— Не е това, макар че щях да се чувствам голям късметлия, ако станеше каквото си мислиш. Не. — Наведе се напред и й даде знак да направи същото.
Тя се надвеси над масата с иронична усмивка. Носовете им почти се долепиха.
— Изгарям от нетърпение.
Мъжът леко се отдръпна.
— Ние си имаме една гемия…
— Ние?
— Малък кораб. И се махаме от тоя цирей на задника на Гуглата, наречен кралство.
— Къде? В Коршен? Пайлот, Трус? Коланс?
— Какъв смисъл? Първите три, които спомена, плащат данък на Ледер, а както разправят, в Коланс е абсолютна бъркотия. Аквитор, светът е много по-голям, отколкото си мислиш…
— Нима? Всъщност е много по-малък, отколкото си мисля.
— Друга дупка, същият боклук, а? Може и да си права. Но може и да не си.
— Кой си ти?
— Просто някой, който е много далече от дома, както казах. Едва се измъкнахме от Ассаил, само за да се озовем тук, и още щом дойдохме с проклетото решето, се оказа, че дължим пари. Със стъпването на кея вече дължахме още. За седем месеца толкова затънахме в дългове, че и самият принц К’азз не би могъл да ни измъкне. Живеем с огризки, вършим най-мръсната работа и затъваме.