— Какво?
— Води до кука.
— О!
— И се е откъснала от този край — стори ми се, че нещо се закачи в мен, като паднах. — Откъсна парче месо от единия крак на котката и сложи две късчета от двете страни на насекомото, наречено Езгара: то почна лакомо да яде. — Все едно, като се пооплакне, ще имаме две, че и три яденета. Голям късмет вадим напоследък, господарю.
— Мда. Вече се изнервям. Е, имаш ли някакви новини за мен?
— Господарю, разбирате ли, че Джерун Еберикт е трябвало да убива средно между десет и петнайсет души на ден, за да постигне годишната си бройка? Как тогава е намирал време за каквото и да било друго?
— Може да е наел главорези, споделящи безумния му апетит.
— Може. Все едно, Шурк е изчезнала. Харлест и Ублала са отчаяни…
— Харлест пък защо?
— Имаше си само Ублала, на когото да може да показва новите си зъби и нокти, а Ублала хич не се впечатлил и даже натикал Харлест в саркофага и го запечатал.
— Горкият Харлест.
— Той обаче се приспособи много бързо. Сега размишлява над драматичното си възкресение… когато се случи.
— Обезпокоителна вест за Шурк Елале.
— Защо?
— Означава, че не се е отказала. Означава, че ще нахлуе в Данъчното хранилище. Може би още тази нощ.
Бъг хвърли предпазлив поглед към пазача.
— Господарю…
— Опаа. Това му се вика небрежност, нали? — Стана и се приближи небрежно до пазача. — Прав си, той чува всичко. Приятел, поне за едно нещо можем да се съгласим, нали?
Пазачът, вторачен в Техол, примига.
— Всеки крадец, опитал се да нахълта в Хранилището, е все едно мъртъв, нали? — Усмихна се и се обърна към слугата си.
Бъг беше започнал да смъква мокрите си дрехи.
— Май съм хванал настинка.
— Каналът е прочут с нездравословния си…
— Не, от по-рано е, господарю. Петото крило. Успяхме да укрепим основите…
— Вече? Хм, необичайно.
— Нали? Все едно, в ония тунели е студено… вече.
— Смея ли да попитам?
Бъг стоеше гол, загледан в трепкащите звезди.
— По-добре недейте, господарю.
— А Четвъртото крило?
— Е, точно там работят екипите ми в момента. Седмица, десет дни примерно. Под него има стар дренажен отток. Вместо да се борим с него, инсталираме керамичен тръбопровод…
— Тръба имаше предвид.
— В занаята се нарича тръбопровод.
— Извинявай.
— Който после ще натъпчем с чакъл. Не знам защо Грум не се е сетил, но той губи, а ние печелим.
— Сух ли си вече, Бъг? Моля те, кажи ми, че си сух. Виж пазача ни, ужаси се човекът. Онемя.
— Виждам и се извинявам.
— Май не съм виждал толкова белези на едно място — каза Техол. — Какво правиш в свободното си време, Бъг, с ядосани кактуси ли се бориш?
— Не разбирам. Защо трябва да са ядосани?
— А вие, драги ми слуга, нямаше ли да сте, ако ви нападнеха без никакъв повод? Ей, такъв въпрос мога да задам на пазача ни, нали?
— Само ако той — или те — са си изпатили от същото, господарю.
— Правилно. И ще трябва да си свали дрехите, за да разберем.
— Едва ли.
— Не. Бъг, ето ти ризата ми. Облечи я и бъди благодарен за жертвата, която правя за теб.
— Благодаря, господарю.
— Няма защо. Готови ли сме? Време е да тръгваме.
— Къде?
— Територията ти е позната. Или поне така разбрах, за моя изненада. Ти си човек на многото загадки, Бъг. Ту жрец, ту знахар, ту Чакащия, общуващ с демони, и още по-ужасни неща. Ако не бях толкова егоцентричен, сигурно щях да се заинтригувам.
— Благодарен съм за егоцентричността ви, господарю.
— И с право, Бъг. Значи допускаме, че нашият мълчалив пазач ще ни придружи. С което ставаме трима. Трима хубавци, крачещи целеустремено в нощта. Е?
Бяха в лабиринта от коптори в южния край на Ледерас. Нощният въздух беше горещ, душен и спарен. Твари пробягваха през купищата гнила смет, псета се промъкваха из сенките на ръмжащи глутници, достатъчно опасни, та телохранителят му да извади меча. Щом виждаха блесналото острие, псетата се разбягваха със скимтене.
Бедняците, оказали се достатъчно смели или отчаяни, за да приемат опасностите, дебнещи по тъмните улици, бяха вдигнали навеси и колиби от събрани откъде ли не вехтории. Други бяха измолили място по хлътналите покриви на паянтови коптори и спяха на пресекулки, ако изобщо можеха да заспят. Техол усещаше безбройните очи, които ги следяха отгоре, докато навлизаха все по-дълбоко в недрата на гетото.
И докато вървяха, говореше:
— … допускането, което е основният камък на ледерийското общество, а може би и на всички общества по света. Идеята за неравенството, приятели. Защото от неравенството произтича понятието за стойност, все едно дали я измерваме с пари, или с безбройните други средства за оценка на човешката стойност. Казано просто, у всеки от нас се таи неоспоримото убеждение, че бедните и гладуващите по някакъв начин заслужават съдбата си. С други думи, винаги ще съществуват бедни хора. Банална истина, придаваща структура на непрекъснатото сравняване, установяването чрез наблюдение не на нашите взаимни прилики, а на съществените ни различия.