Шурк Елале се обърна рязко и се вгледа в струпалите се зад стената тълпи.
— Кетъл, за нас те изглеждат съвсем плътни, нали?
— Но ние сме мъртви…
— Защо тогава не можехме да ги видим преди седмица? Тогава все още бяха само нещо, което прехвърчаше в крайчеца на полезрението ни, нали? Тъй че какво се е променило? Откъде е дошла силата им? Защо нараства?
— Не знам.
Шурк се усмихна.
— Аз знам.
Кетъл пристъпи към ниските стени.
И заговори на призраците. „Чудно дали разбира. Дали съзнава, че вече е повече жива, отколкото мъртва. Дали разбира, че се връща към живота.“
След малко детето се върна, прокара пръсти през косата си да разроши сплъстените кичури.
— Ти си умна, майко. Точно затова се радвам, че си ми майка.
— Има ли доброволци?
— Всички ще дойдат. Искат да видят златото. Искат да плашат хората.
— Трябват ми такива, които могат да четат и да смятат.
— Добре. Но кажи ми, майко, защо стават по-силни? Какво се промени?
Шурк погледна през рамо към тромавата квадратна каменна кула.
— Онова, Кетъл.
— Азатът?
— Да.
— О! Разбирам. Той умря.
— Да — кимна Шурк. — Той умря.
След като майка й си отиде, с хилядите призраци след нея, Кетъл пристъпи до входа на кулата. Огледа подредените пред вратата каменни плочи, избра си една и коленичи пред нея. Пръстите й се заровиха под нея, за да я изкърти. Щипещата болка и избилите капки кръв я изненадаха.
Не беше казала на Шурк колко трудно й бе да говори с онези призраци. Несекващите им гласове бяха започнали да затихват в последните един-два дни, сякаш бе започнала да оглушава. Въпреки че други звуци — на вятъра, на шумолящите сухи листа, дращенето на насекомите из двора, а и звуците на самия град — всички те бяха по-чисти от всякога. Нещо ставаше с нея. Изтупванията в гърдите й се бяха учестили. Вече по пет, по шест пъти на ден. Местата, където преди време кожата й се беше разкъсала, сега се затваряха с нова розова кожа, а днес беше изпитала жажда. Отнело й беше известно време, докато разбере — докато си спомни по-скоро — какво е жажда, какво означава това, но застоялата вода, която откри в един от траповете в двора, се оказа чудесна на вкус. Толкова много неща се променяха като че ли, и това я объркваше.
Издърпа каменната плоча на една страна и седна до нея. Избърса прахта от гладката лъскава повърхност. По нея се виждаха някакви чудновати шарки. Раковини, отпечатъци от растения — тръстики с лукоподобните им корени и впечатани корали. Тънки костички. Някой се беше трудил много, за да извае тази красива сцена с мъртви неща.
Погледна към пътеката, през портата и към улицата. Странно колко пуста беше сега. Но знаеше, че няма да е задълго.
И зачака.
Кървенето от пръстите й скоро спря. А после чу приближаващите се стъпки. Вдигна глава и се усмихна, като видя чичо Брис и стареца със стъклените очи — онзи, когото не беше виждала никога, но въпреки това го познаваше.
Видяха я и Брис влезе през портата; старецът вървеше след него, плахо и с колебливи стъпки.
— Здравей, чичо.
— Кетъл. Изглеждаш… по-добре. Доведох ти гост, Цеда Куру Кан.
— Да, онзи, който винаги гледа към мен, само че не ме вижда, но все пак гледа.
— Не знаех — промърмори Цеда.
— Не както сега — каза Кетъл. — Не и когато си сложиш тези неща пред очите.
— Искаш да кажеш, когато гледам Цеданса? Тогава ли те гледам, без да те видя?
Тя кимна.
— Крепостта на Азата си отиде, дете, но ти оставаш тук. Беше нейният пазач, докато тя беше жива — а ти — не. А сега все още ли си нейният пазач? След като тя е мъртва, а ти не си.
— Не съм ли мъртва?
— Не съвсем. Сърцето, поставено в теб. Било е замръзнало, но сега… се разтапя. Не разбирам силата му и, признавам, тя ме плаши.
— Имам приятел, който каза, че ще ме унищожи, ако потрябва. — Кетъл се усмихна. — Но казва, че може би няма да потрябва.
— Защо?
— Казва, че сърцето няма да се събуди. Не напълно. Затова Безименната е взела тялото ми.
Видя как устните на стареца се раздвижиха беззвучно. Чичо Брис пристъпи до него и го погледна угрижено.
— Цеда? Добре ли сте?
— Безименната? — Старецът трепереше. — Това място е… Крепостта на Смърт, нали? Превърнало се е в Крепостта на Смърт.
Кетъл се пресегна и повдигна плочата. Беше тежка като труп и трябваше да напрегне цялата си сила.
— Това е за вашия Цеданс, за там, където гледате, а не ме виждате.
— Плоча. — Куру Кан извърна очи, щом тя я сложи на земята пред него.
— Не разбирам, Цеда — промълви чичо Брис. — Какво е станало тук?
— Нашата история… толкова неща се оказват неверни. Безименните са били Първата империя. Култ. Бил е победен. Премахнат. Не е възможно да е оцелял, но изглежда, че е направил точно това. Изглежда, е надживял самата Първа империя.