— Знаеш ли, май беше прав, че идеята не беше много добра.
Пъшкане, размахани юмруци, бягащи през вратата гости, котешки вой откъм кухнята. Техол въздъхна.
— Трябва да си ходим. Но първо уреди с управителя четири бутилки хубаво вино, за после, като свършат с боя. Предричам, че до заранта ще са големи приятелки.
— Не съм много сигурен…
— Глупости, Бъг, винаги става така. Хайде, преди да са скочили върху нас.
Изобщо не се изненада, че телохранителят пръв изхвърча от градината.
Щом излязоха, Техол изтупа въображаемата прах от ръцете си.
— Общо взето беше чудесно, не мислиш ли? Сега да видим откъде можем да свием малко дърва за огън, пътьом. Или поне нещо, което може да гори. Печеното котешко ни зове.
Трясъците откъм ресторанта-градина изведнъж се усилиха и Техол се поколеба.
— Изкушават ме тези звуци на производство на дърва за огън…
— Не ставай глупав, господарю.
— Може би си прав. Води, Бъг. Вкъщи.
18.
Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.
Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.
Събратът му по нож се приближи и клекна до него.
— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.
— Знам.
— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.
— Да.
— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.
— Знам, братко.
Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:
— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.
Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.
— Вървете. Намерете Хул Бедикт.
Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.
Феар Сенгар го отведе на една закътана поляна и шумовете от готвещата се армия останаха далече зад тях. Щом стъпиха на тревата, Феар рязко се обърна, стисна го за гърлото и го блъсна в едно дърво.
— Ще мълчиш! Дума повече да не си казал за съмненията си, нито пред мен, нито пред никого. Брат си ми и само затова не съм те убил на място. Чуваш ли ме, Трул?
Трудно му беше да диша, но остана неподвижен, без да откъсва очи от Феар.
— Защо не отговаряш?
Отново си замълча.
Феар изръмжа, пусна го и отстъпи назад.
— Да ме убиеш, това ли искаш? — Опрял гръб в дървото, Трул се усмихна. — Значи отзад? С нож, без да разбера. Иначе доста ще се затрудниш, братко.
Феар извърна очи. И кимна.
— Да.
— Нож в гърба.
— Да.
— Защото ако съм с копието си, също толкова вероятно е ти да бъдеш убитият, не аз.
Феар го изгледа с яд, но бързо му мина.
— Трябва да спреш, Трул. Предстои ни да влезем в битка…
— Съмняваш се в годността ми?
— Не. Само в готовността ти.
— Е, да, прав си да се съмняваш в това. Но ще направя каквото заповядаш. Ще убивам ледерии за теб.
— За императора. За народа ни…
— Не. За теб, Феар. Иначе ще е по-добре да поставиш под въпрос годността ми. Дори да ме махнеш от командването. От цялата тази нелепа война. Да ме отпратиш към най-северните села на ден-рата — там сигурно ще се намерят няколко хиляди Едур, предпочели да останат назад.