Но Морох бе много далече, твърде много бяха грамадите от трупове между тях, и можа само да види как воинът проби през последния кръг бранители, после се хвърли към нея, заби копието в гърдите й и я надигна във въздуха; прътът се огъна и запокити гърчещото се тяло встрани. Железният връх се изтръгна с поток от бликнала кръв.
Морох Неват си запробива път към южния склон на вала. Трябваше да намери кон. Коне. За принца и за кралицата.
Някъде на изток отекна грохот и земята под него се разтърси. Той залитна, левият му крак се хлъзна напред в лепкавата кал и нещо го удари в слабините. Прониза го болка. Финадът изруга и усети, че пада, земята се надигна към очите му и той рухна тежко върху нея. Левият му крак пламна от болка, болката запълзя нагоре до таза, по гръбнака. Той запълзя напред, като сипеше ругатни; беше изгубил меча си някъде.
Кости. Горящи, падащи от небето кости. Там, където удареха, се пръскаха човешки тела. Смазващ натиск отгоре, въздухът запищя като оживял. Изведнъж нещо заглуши целия шум на битката, пъшканията и крясъците на хиляди ранени и издъхващи мъже. Звук, който Морох Неват никога нямаше да забрави. Какво бяха отприщили кучите синове?
Ледериите бяха разбити. Бягаха безредно надолу по южния склон на вала. Духовете ги събаряха по земята. Тайст Едур ги догонваха и сечаха глави. Трул Сенгар се изкатери върху могила от трупове, за да огледа бойното поле. На изток, доколкото можа да види, врагът по двата насипа беше разгромен. Джхеките, превъплътени във вълци със сребристи гърбове, се бяха изсипали от оврага с орда от духове, за да щурмуват останките на ледерийската отбрана. Огнените вълни магия бяха секнали.
В противоположната посока Б’нага беше повел своите зверове на юг, заобикаляше най-предния вал, за да щурмува резервните позиции западно от града. Там беше вражеската конница и конете изпаднаха в паника пред огромните озверели вълци. Десетина демони се бяха присъединили към джхеките и принудиха ледериите към хаотично отстъпление, което повлече със себе си най-южните части. След Б’нага напред поеха отряди на Арапаи Едур.
Трул се обърна на север. И видя брат си — стоеше сам над някакъв труп в другия край на бойното поле.
„К’риснан.“
— Трул.
Той се обърна.
— Алрада Ан! Ти си ранен.
— Натресох се на един меч… държеше го мъртвец.
Прорезът беше дълбок и дълъг, малко под левия лакът на Алрада и продължаваше до рамото.
— Намери си лечител, преди да ти е изтекла всичката кръв.
— Добре. Видях как уби вещицата. — Не добави нищо.
— Къде е Канарт? — попита Трул. — Не виждам никой от отряда си.
— Пръснаха се. Видях Канарт да извлича Бадар. Бадар умираше.
Трул огледа засъхващата кръв и парчетата плът, полепнали по железния връх на копието.
— Беше млад.
— Беше пуснал кръв, Трул.
Трул извърна очи към стените на Високи форт. Видя войниците, подредени по бойниците. Гарнизонът бе станал свидетел на разгрома на ледериите по външните укрепления. Най-близкият бастион все още хвърляше стрели по задържалите се в обхвата на стрелците демони.
— Трябва да отида при брат си, Алрада. Виж дали можеш да събереш воините ни. Може би боят все още не е свършил.
Присвит в заслонения ъгъл на западната стена, Морох Неват гледаше десетината вълци, които пристъпваха от една купчина трупове към друга. Зверовете бяха плувнали в кръв. Струпаха се около един ранен войник, заръмжаха, лъснаха зъби и скоро гърчещото се тяло застина.
„Всичко свърши… толкова бързо. Решително, наистина.“
Така и не беше намерил коне.
На вала срещу него, на осемдесет крачки, двайсетина Тайст Едур бяха намерили принц Квилас. Раздърпан и уплашен, но жив. Морох се зачуди дали трупът на кралицата не лежи под някоя от могилите посечени тела. С обшитите по наметалото мъниста, откъснати и пръснали се при ударите, с отрупания й с драгоценни камъни меч, останал сигурно в ножницата, с амбициозния блясък в очите — угаснали, слепи вече за този свят.
Изглеждаше невъзможно.
Но също толкова невъзможна беше гледката на мъртвите ледерии, на пометените батальони и бригади.
Никакво взаимно възпиране на магия не бе имало. Единадесетте магове бяха унищожени от контраатаката. Битката се бе превърнала в безмилостна касапница и тази несправедливост най-много гнетеше Морох.
Той и неговият народ винаги, толкова пъти досега бяха страната, нанасяща поражението. Дотолкова, че това правило изглеждаше вътрешно справедливо и редно. „Нещо тук не е наред. Някакво предателство имаше. Верният ход на света се обърна…“ Думите се повтаряха и повтаряха в главата му, изпълнени с все повече горчивина. „Ние не можем да бъдем унизени. Никога. Поражението ни прави десетократно по-силни. Всичко ще се оправи. Ще стане както трябва. Никой не може да ни отнеме предопределеното.“