Заваля.
Един воин го беше видял и се приближаваше, стиснал меча си. Пороят се усили. Високият мъж спря пред Морох Неват и проговори на търговската реч:
— Не виждам рани по теб, войнико.
— Скъсано сухожилие, мисля — отвърна Морох.
— Боли значи.
— Да ме убиеш ли си дошъл?
Воинът го погледна учудено.
— Не знаеш ли? Гарнизонът се предаде. Високи форт падна.
— Какво от това?
— Идваме като завоеватели, войнико. Какъв смисъл има да избием всички свои поданици?
Морох извърна очи.
— Ледериите покоряват. Никога не сме били покорявани. Нима мислиш, че тази битка означава нещо? Вие разкрихте тактиката си. Този ден няма да се повтори и много скоро вие ще сте покорените, не ние.
Воинът сви рамене.
— Нека бъде по твоему. Но знай едно. Границата падна. Трейт, Високи форт и форт Шейк. Прочутите ви бригади са разбити, кадрите ви магьосници са мъртви. Кралицата и принцът ви са наши пленници. Сега тръгваме към Ледерас.
Воинът се обърна и се отдалечи.
Морох Неват постоя малко, втренчен в гърба му, после се огледа.
И видя ледерийски войници, обезоръжени, но иначе здрави и читави, да напускат бойното поле. На юг, по пътя за Катер. Просто си отиваха. Не разбираше. „Ще се съберем отново. Ще се изтеглим и ще групираме пак. Нищо ужасно няма в това поражение. Нищо.“ Изохка.
Нечий познат глас го извика и той вдигна глава. Беше един от офицерите от свитата на кралицата. Имаше някакви незначителни рани, но иначе му нямаше нищо.
— Финад, радвам се, че ви виждам жив…
— Трябва ми кон.
— Имаме коне, Финад…
— Как беше пленена кралицата? — попита навъсено Морох. „Защо не си загинал, докато я браниш?“
— Демон — отвърна мъжът. — Появи се сред нас за едно мигване на окото. Беше дошъл, за да я вземе — не можахме да го предотвратим. Опитахме се, Финад…
— Все едно. Помогни ми да стана. Трябва да препуснем на юг… трябва ми лечител…
Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.
Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.
Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.
— Разбираш ли ме?
Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.
— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.
Гласът беше тънък, странно детински.
— Ще повикам лечител…
— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?
— Не беше ли воин в твоя свят?
— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.
— Всички?
— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?
— Няма да се бавя. Ще се върна. Обещавам ти.
Трул се изправи и продължи към Феар, около когото вече се бяха събрали десетина души. Младият К’риснан беше жив, обкръжен от лечителки, но като че ли никоя не можеше да му помогне с нищо. Щом се доближи, видя по-ясно младия магьосник.
Тялото на младия магьосник се белеше на мокри ивици — очите му бяха живи и будни.
Феар пристъпи на пътя му.
— От магията на меча е… на самия дарител, прелята от оръжието в Рулад, а от Рулад — до всеки, когото той избере. Но… тялото не може да издържи. Както унищожава врага, така променя онзи, който владее силата. Така казват жените.
Лицето на брат му беше пребледняло. Трул не можа да долови в изражението му никакъв триумф или радост от току-що спечелената победа.
— Той ще оцелее ли?
— Така смятат. Този път. Но загубата не може да се възстанови. Синът на Ханради е мъртъв. Загубихме един К’риснан.
— От това? От силата на меча?
— Отчасти. Повече от ледерийските магове според мен. Много лошо беше изгорял. Съпротивляваха се по-дълго, отколкото очаквахме.
Трул погледна към Високи форт.
— Предаде ли се?
— Да. Преди малко. Дойде пратеничество. Гарнизонът се разоръжава. Мислех си да оставя Ханради да го оглави. Духът му е пострадал много.
Трул не отвърна нищо. Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.
— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.
Една от жените арапаи кимна и каза:
— Ранен воин. Заведи ме при него.
— Не е Едур. Демон е.
Тя се спря.
— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.