— Видях ги на бойното поле. Устояха на магията на К’риснан, след като всичко друго бе унищожено. Мечове, остриета на копия, всичко — невредимо. — Изгледа брат си. — И какво от това?
Феар се поколеба, погледът му се плъзна над реката.
— Точно това не разбирам. Как са постигнали такова нещо като тази стомана? Те са покварен, порочен народ, Трул. С нищо не са заслужили такъв напредък.
— Защо те, а не ние ли? — попита с усмивка Трул. — Феар, ледериите са народ, който гледа напред, заради това изпитват вътрешен подтик. Ние, Едур, нямаме и никога не сме имали такава сила на волята. Имаме си своето черно дърво, но пък винаги сме си го имали. Прадедите ни са го донесли със себе си от Емурлан. Братко, ние гледаме назад…
— Към времето, когато Бащата Сянка е властвал над нас — прекъсна го Феар и се намръщи. — Ханан Мосаг казва истината. Трябва да погълнем ледериите, трябва да наложим игото си над тях и да се възползваме от вродения им подтик към промяна.
— А какво ще ни донесе това, братко? Ние се противим на промяната, не я почитаме, не крепнем от нея така, както правят ледериите. Освен това не съм убеден, че техният начин на живот е правилният. Подозирам, че вярата им в прогреса е много по-крехка, отколкото изглежда. Та нали накрая винаги отстъпват онова, което търсят със сила. — Трул посочи меча. — С това.
— Ние ще ги насочваме, Трул. Ханан Мосаг разбра това…
— Ето, че вече ревизираш миналото, Феар. Той не се канеше да поведе война срещу ледериите.
— Не незабавно, така е. Но щеше да се стигне до нея. И той го знаеше. Така са ми разправяли К’риснан. Ние сме изгубили Бащата Сянка. Трябваше да намерим нов източник на вяра.
— Безлик?
— Проклет да си, Трул! Ти коленичи пред него — с нищо не си по-различен от всички нас!
— И до ден-днешен се чудя защо. А ти, Феар? Ти чудиш ли се защо го направи?
Брат му му обърна гръб. И гърбът му потрепери.
— Не видях съмнение.
— У Ханан Мосаг. И затова го последва. Като всички нас. До един коленичихме пред Рулад с вярата, че виждаме у всеки друг убеденост, каквато всъщност нямаше…
Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.
… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.
— Пусни ме!
— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.
Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.
— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.
— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.
— Последвахме Ханан Мосаг. Но знаехме ли какво беше в ума му? Той беше нашият крал-магьосник и затова го последвахме. Помисли над това, Феар. Той ни намери нов източник на сила, след като отхвърли Бащата Сянка. Вярно, знаеше също като нас, че Скабандари Кървавото око е мъртъв или, в най-добрия случай, духът му е жив, но е изгубен за нас. И затова беше сключил пакт с… с нещо друго. И изпрати теб и мен, Бинадас и Рулад, и синовете на Бун да донесем дара, който онова… нещо… бе сътворило за него. Наш е грехът, Феар, с това, че не се усъмнихме, не предизвикахме с въпросите си краля-магьосник. Глупци бяхме и всичко, което сега е пред нас, всичко, което предстои да стане, е по наша вина.
— Той е кралят-магьосник, Трул.
— Който бе стигнал до абсолютна власт над всички Едур. Държеше я и не искаше да я изтърве за нищо на света. И затова продаде душата си. Както и ние, когато коленичихме пред Рулад.
Очите на Феар се присвиха.
— Предателски думи изричаш, братко.
— Срещу какво? Срещу кого? Кажи ми, наистина искам да разбера. Видял ли си лицето на новия ни бог?
— Ако Бинадас стоеше тук вместо мен, вече щеше да си мъртъв — прошепна Феар.
— И в нашата дивна нова империя това ли ще е единствената съдба за всички, които изрекат несъгласие?
Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.
— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.
Обърна се и си тръгна.
Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.
— Все някога ще го разберем, Люляк.
Демонът не каза нищо.
Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.
Една тежка длан се отпусна на рамото му.
19.