Трупът отвъд кея едва се виждаше — бледо петно, съпротивляващо се на връхлитащите вълни. Акулата, която се надигна до него, беше една от най-големите, които Удинаас бе виждал.
Чайки и акули — пирът продължаваше от сутринта. Робът гледаше, чувстваше се като зрител пред несекващата игра на естеството и изпитваше странно задоволство от неизбежността на това представление. Забавляваше го всъщност. Онези, които дължаха. Които бяха задължени да дължат. Седяха също толкова сладко в коремите на лешоядните твари. И това беше нещо достойно за възхита.
Знаеше, че императорът скоро ще го призове. Армията вече се раздвижваше някъде отвъд разбитите порти на Трейт, навътре в сушата. В града оставаше голям гарнизон на Бенеда Едур, за да наложи възстановяването на мира и реда. Доскорошният главатар на ден-рата бе получил титлата губернатор. Това, че гарнизонът под негова власт не беше от собственото му племе, не беше случайно. Подозрението вървеше по петите на успеха, както винаги.
Работа на Ханан Мосаг. Императорът беше… угрижен напоследък. Разсеян. Страдаше. Твърде често в очите му пламваше безумие.
Майен беше пребила до несвяст Пернатата вещица, едва не я беше убила. В огромната шатра, която сега служеше за щаб на Едур — взета от обоза на батальон Хладната глина — беше имало насилия. Роби, пленници. Може би Майен правеше на другите онова, което Рулад правеше на нея. Един състрадателен ум можеше да повярва в това. Колкото до стотиците благородни ледерийки, пленени от воините Едур, повечето бяха върнати под властта на губернатора, макар че сигурно много от тях носеха в утробите си семето на смесена кръв.
Скоро губернаторът щеше да приеме многобройните молби да изслуша делегации от различни гилдии и търговски сдружения. И щеше да се наложи нов ред.
Освен ако граничните градове не бъдеха освободени с победоносна ледерийска контраатака, разбира се. Слуховете бяха многобройни. Сблъсъци в открито море между флоти на Едур и Ледер. Хиляди пратени на дъното. Бурята, видяна далече на запад предната нощ, беше сигнал за магическа война. Цеда Куру Кан най-сетне се бе надигнал с цялата си ужасна мощ. Докато ледерийските трупове лежаха на купчини по пристанището, в морските води извън залива бяха телата на Едур.
Най-странният слух беше, че островът-затвор на Втори девичи форт е отблъснал серия атаки на Едур и все още продължава да се държи, а сред петстотинте осъдени войници имало и чародей, който някога съперничел на самия Цеда. Затова армията на Едур била вдигнала стана си тук — не искали да оставят зад гърба си неразбит враг.
Удинаас знаеше друго. Можеше и да остане съпротива в тила им — императорът беше безразличен към такива неща. А ледерийската флота все още не беше се появила. Корабите на Едур владееха море Катер на юг чак до град Оул.
Стана и тръгна по дългия кей към сушата.
Улиците бяха тихи. Повечето следи от боевете бяха махнати, тела, счупена покъщнина и грънци, а лекият дъжд през нощта бе измил петната кръв. Но въздухът все още вонеше на пушек и стените на сградите бяха зацапани с мазни сажди. Зееха тъмни прозорци и разбити врати.
Никога не беше харесвал особено Трейт. Гъмжеше от престъпна сган и разпасани останки от нереки и фенти, сергиите по пазарите бяха отрупани с някогашни свещени предмети, изделия на ритуално изкуство, превърнати в любопитна стока. Говорещите пръчки на племенни главатари, знахарските торби на шамани. Кивоти на предците на Фент, още с костите в тях. Крайбрежните улици и задните улички бяха пълни с деца на Нерек, предлагащи телата си за продан — и над всичко това висеше смътното усещане за самодоволство, все едно че това бе единственият правилен ред на света, че ролите са разпределени така, както трябва да бъде. Ледериите най-високо, а под тях по-низши същества, чиито култури не са нищо повече от стока за продан.
Вярата в предопределеността налагаше собствените си императиви.
Но сега тук бяха дошли диваците и беше наложен нов ред, доказващ, че предопределеността е само илюзия. Градът беше в шок и само малцина по-гъвкави търговци се осмеляваха да излязат на открито с вярата, че новите порядки, които щяха да се наложат, са същите стари порядки, че естественият ред всъщност винаги ще се наложи над начина на живот на който и да е отделен народ. В същото време вярваха, че никой не би могъл да надвие ледериите в тази игра на трупане на богатство, тъй че накрая пак те щяха да спечелят — диваците щяха да се окажат „цивилизовани“. Доказателство, че предопределеността съвсем не е илюзорна.