Удинаас кимна.
„Да, направи го, Рулад. Много съм уморен. Искам всичко да свърши.“
Духът плавно се понесе напред и го обгърна.
„Охх, какви тайни!“
Удинаас позна гласа и затвори очи. „Много умно, Чезнещ. Сам пожела да си ти, нали?“
„Толкова много бяха разбити, реят се изгубени и сами. Този кучи син ни използва жестоко. Нима мислиш, че бихме се подчинили драговолно на исканията му? Аз съм необвързан и това ме направи полезен, неподатлив съм на принуда, но ближните ми не са. Може ли той да усети разликата? Очевидно не може. — В гласа се прокрадна лудешки смях. — И какво ще намеря? Удинаас. Трябва да останеш до този безумец, разбираш ли? Той отива в Ледерас и ще ни трябваш там.“
Удинаас въздъхна. „Защо?“
„Всичко с времето си. Ах, надсмиваме се над мелодрамата? Колко лошо, хе-хе. Разгадай тайните ми, ако смееш. Знаеш, че можеш.“
„Не. Иди си.“
Чезнещия се плъзна назад и възвърна облика си — смътна сива човешка фигура, завихрила се пред Удинаас.
Рулад свали едната си ръка от дръжката на меча и задра с пръсти лицето си. Воят, който се изтръгна от гърлото му, беше неистов:
— Защо ни лъжааат! Не можем да им се доверим! На никого! — Обърна се рязко. — Стани, Удинаас. Само ти не лъжеш. На теб само може да се вярва. — Пристъпи към трона и седна. — Трябва да помислим. Трябва да осмислим това. Ханан Мосаг… той ламти за нашата власт, нали?
Удинаас се поколеба, после каза:
— Да, ваше величество.
Зачервените очи на Рулад блеснаха.
— Кажи ни повече, робе.
— Нямам право да…
— Ние решаваме какво право имаш. Говори.
— Вие отнехте трона му, императоре. И меча, за който той вярваше, че му се полага.
— Все още го иска, нали? — Внезапен смях, смразяващ и жесток. — О, халал да му е! Не, не можем. Не трябва. Невъзможно. А нашата жена?
— Майен страда. От своя флирт с вас тя не искаше нищо реално. Вие просто бяхте най-младият брат на мъжа, с когото щеше да се венчае. Търсеше си съюзници в дома на Сенгар. — Млъкна, щом видя спазмите, обзели отново Рулад. Младежът беше стигнал до ръба, до пропастта и нямаше да е добре да го хвърли в нея. Все още не, а може би — никога. „Заради отровата в мен е, така жадна за отмъщение, така… злостна. Не са мои тези мисли, не са мои намеците. Спомни си това, Удинаас, преди да направиш нещо по-лошо от Ханан Мосаг.“
— Господарю — промълви той. — Майен наистина страда. И вие сте единственият, който може да й помогне.
— Искаш да спася робинята — изхриптя Рулад.
— Пернатата вещица изпитва само омраза към мен, господарю. Аз съм Длъжник, докато тя не е. Желанието ми към нея беше надменност и тя искаше да ме накаже за това.
— Желанието ти?
Удинаас кимна.
— Дали бих я спасил от побоищата? Разбира се, че бих я спасил. Точно както бихте го направили вие. И всъщност го направихте току-що.
— Защото е… долно. Какво да мисля за теб, Удинаас? Роб… Длъжник… сякаш това би могло да те унизи в очите на друг роб.
— Ледериите се делят на класи дори когато са роби. Ваше величество, тази истина Тайст Едур така и не можаха да разберат. Бедни или богати, свободни или поробени, ние градим същите къщи, в които да живеем, в които да изиграваме старите си драми. И се оказва, че е все едно дали съдбата ни прегръща, или поглъща — и едното, и другото е така, както трябва да е, и само Блудния решава съдбата ни.
Рулад го гледаше съсредоточено.
— Хул Бедикт се опитваше да ми каже същото, но той е беден на думи и затова не успя. И тъй, Удинаас, ние можем да ги завладеем, можем да господстваме над плътта им така, както господстваме над твоята и над другите роби, твои събратя по участ, но вярата, която ги води, която води всички вас — това не може да бъде победено, нали?
— Освен с унищожение, ваше величество.
— А този Блуден, той е арбитърът на съдбата?
— Да, господарю.
— И съществува?
— Физически? Не знам. Все едно е.
Рулад кимна.
— Прав си, робе. Все едно е.
— Завладеете ли Ледер, Ледер ще ви погълне, господарю. Вашия дух. Вашата… невинност.
Лицето на Рулад се изкриви в странна усмивка.
— Невинност. Да го чуя от устата на такова нищожно същество като теб. Би трябвало да го приемем за обида. Би трябвало да заповядаме да ти отрежат главата. Заявяваш, че не можем да спечелим тази война — и какво да мислим за това?
— Отговорът лежи върху собствената ви плът, господарю.
Рулад се огледа. Ноктите на пръстите му бяха израсли дълги, извити и жълти. Почука една от монетите на гърдите си.
— Слагаме край на… идеята за богатство. За пари. Разбиваме илюзията за стойност.
Удинаас беше смаян. „Може да е млад и безумен, но не е глупак.“
— О! Забелязах твоето… изумление. Изглежда, сме били подценявани, дори от един роб. Но умът ти е остър, Удинаас. Благодарим на Сестрите, че не си крал Езгара Дисканар, защото тогава предизвикателството щеше да е горчиво.