— Езгара може да е мекушав, ваше величество. Но е заобиколен от опасни хора.
— Да, този Цеда, Куру Кан. Защо все още не се е задействал?
Удинаас поклати глава.
— И аз съм се чудил за това, господарю.
— Ще говорим пак, Удинаас. И никой друг няма да знае за това. В края на краищата какво биха си помислили? Император и роб кроят заедно нова империя? Защото трябва да те запазим като роб, нали? Роб в очите на всички други. Подозираме, че ако те освободим, ще ни напуснеш.
Удинаас потрепери. „Блудния да ме вземе, този човек има нужда от приятел.“
— Не бих ви оставил, ваше величество. Та нали тъкмо аз поставих монетите в плътта ви. Няма опрощение за това, няма начин да го поправя. Ще съм до вас.
Ужасните очи на Рулад — кръвясали, подути, отчаяни — се подбелиха. И той прошепна:
— Разбираш ли, Удинаас? Толкова съм…
„Изплашен.“
— Да, господарю. Разбирам.
Императорът притисна очите си с ръце.
— Тя се дави в белия нектар.
— Да, господарю.
— Бих я освободил… но не мога. Знаеш ли защо, Удинаас?
— Защото носи детето ви.
— Май наистина си обладан от дух, Удинаас. Да знаеш толкова…
— Ваше величество, може би ще е добре да повикате Урут. Майка ви. Майен се нуждае от… близък човек.
Рулад кимна, все така скрил лицето си.
— Скоро ще се съберем с армията на Феар. След пет-шест дни. Урут е с тях. Тогава… Да, ще говоря с майка. Детето ми…
„Детето ми. Не, това е невъзможно. Подхвърлено дете на Мекрос. Няма смисъл да мисля за него. Никакъв.“
„Не съм жесток човек… но току-що се заклех да съм до него. Блудния да ме вземе, какво направих?“
В долината гореше ферма, но Серен не виждаше някой да се бори с пламъците. Всички бяха избягали. Тя продължи да кълца косата си — режеше я колкото можеше по-късо с ножа, който й беше дал един от войниците на Лоста.
Вреченият стоеше наблизо, войсковият му маг Корло бе до него. Гледаха далечния пожар и си говореха тихо.
Бяха някъде на югоизток от Дреш, на половин ден път от крайбрежието. Серен не можеше да си представи, че ще има нашественици чак тук, но пътищата бяха пълни с бежанци, всички запътили се към Ледерас. Сред тълпите беше видяла немалко дезертьори, а тук-там в канавките лежаха трупове — жертви на обири, убити и изнасилени.
Изнасилването, изглежда, се беше превърнало в любим начин за убиване на свободното време за мародерите, които нападаха като хищници бягащите граждани. Серен знаеше, че ако беше тръгнала сама на път, досега сигурно щеше да е мъртва. В известен смисъл това щеше да е облекчение. И край на цялата тази погнуса, на агонизиращото чувство, че е омърсена. Отново и отново виждаше в ума си как Лоста убива онези мъже. Желанието му да въздаде полагащото се възмездие. И своя грак, с който го спря, в името на милостта.
Блудния й беше свидетел, сега съжаляваше за това. По-добре да го беше оставила да се потруди над онзи кучи син. Още по-добре още да го носеха със себе си. С оцъклени очи, с изплезен език. С този нож, който държеше сега, можеше да реже ивици кожа от него. Веднъж беше чула една история за някакъв големец в далечно селце, който имал навика да изнасилва млади момичета. И една нощ жените му направили засада. Пребили го и го вързали, после напълнили една препаска с остри тръни и я стегнали здраво около слабините му, и го вързали на гърба на коня му. Тръните подлудили животното. Най-накрая то го изхвърлило на една горска пътека, но кръвта му вече била изтекла. Историята продължаваше с това, че на лицето му била изписана цялата болка, която един смъртен може да изстрада, а колкото до онова, което намерили между краката му…
Тя отряза последния кичур сплъстена коса и го хвърли в огъня. Вонята беше ужасна, но из лесовете имаше вещери и шамани, които, стига да се докопат до човешка коса, щяха да я използват зловещо. Тъжна истина си беше, че при възможност да обвържат нечия душа малцина щяха да устоят на изкушението.
Корло подвикна на войниците и те затичаха надолу по склона към фермата. Серен и Лоста останаха сами.
— Чу ли, момиче?
— Какво?
— Коне. В конюшнята. Огънят се прехвърли на покрива й. Фермерът си е оставил конете.
— Никога не би го направил.
Той я изгледа отгоре примижал, после се наведе, докато очите им не се изравниха.
— Права си. Сигурно е мъртъв. Странно как повечето от вашите хора не знаят да яздят.
Тя погледна отново към фермата.
— Сигурно ги е гледал за армията. Цялата идея за конница дойде от Блуроуз — както и повечето животни. Преди конете не бяха част от културата ни. Виждал ли си някога ледерийска конница на парад? Хаос. Дори след — колко — шейсет години? И десетки офицери от Блуроуз, които се мъчат да обучат войниците ни.