Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.
Тя отпусна длан на рамото на най-близката статуя и с изненада откри, че камъкът е топъл. Навярно бе съхранил слънчевата топлина. Но не, твърде топъл бе за това. Серен отдръпна ръката си — още малко и камъкът щеше да изгори кожата й.
Обзе я безпокойство. Изведнъж се смрази и отстъпи назад. И едва сега видя мъртвата трева около всяка статуя, изсъхнала от несекващата топлина.
Боговете на Тартенал като че ли изобщо не бяха мъртви.
„Понякога миналото оживява, за да разкрие лъжите. Лъжите, устоявали само със силата на волята и на общото мнение. Понякога това разкритие идва плувнало в прясно пролята кръв.“ Заблудите сами подканяха да бъдат разбити. Ледерийското превъзходство. Арогантността на Тайст Едур. „Светостта на собствената ми плът.“
Чу звук зад себе си и се обърна.
Лоста стоеше в края на поляната.
— Корло каза, че имало нещо… неспокойно… в тази гора.
Тя въздъхна.
— По-добре да бях само аз.
Той се усмихна кисело. Серен тръгна към него.
— Тартенал. Мислех си, че познавам тази земя. Всяка пътека, местата със стари надгробни могили и оброчища. Нали това е в задълженията на един Аквитор.
— Надявам се да се възползваме от тези знания — каза Вреченият. — Не искам фанфари, когато влезем в Ледерас.
— Съгласна съм. Дори сред тълпата бежанци ще изпъкваме. Не е зле да помислите за някакво облекло, което не прилича толкова на униформа.
— Едва ли ще е от значение, момиче. Все едно, ще ни вземат за дезертьори и ще ни тикнат в редиците на защитниците. Тази война не е наша и предпочитаме да нямаме нищо общо с нея. Въпросът е можеш ли да ни вкараш незабелязано в Ледерас?
— Да.
— Добре. Момчетата са почти готови с новите стремена.
Тя хвърли поглед към статуите.
— Чудно, нали? — каза той.
— Кое?
— Как старият гняв никога не си отива.
Серен го погледна.
— Гняв. Разбирам, че това чувство ти е много познато.
— Корло много говори.
— Щом искате да върнете земята на вашия принц, какво правите тук? Изобщо не бях чувала за този император Келанвед, тъй че империята му трябва да е някъде много далече.
— О, да, далече е. Хайде, време е да тръгваме.
— Съжалявам — промълви тя, щом тръгна след него през гората. — Прекалих с любопитството.
— Да, прекали.
— Е. В замяна можеш да ме попиташ каквото поискаш.
— И ти ще отговориш?
— Може би.
— Не ми приличаш на човек, готов да се предаде, както направи в Трейт. Значи търговецът, за когото работеше, се самоуби. Той любовник ли ти беше, или какво?
— Не. И си прав, не съм такава. Не беше само заради Бурук Бледия, макар че трябваше да разбера, че предстои — на връщане той почти ми го каза десетина пъти. Просто май не съм искала да го чуя. Императорът на Тайст Едур си има ледерийски съветник…
— Хул Бедикт.
— Да.
— Познаваш ли го?
Тя кимна.
— И сега се чувстваш предадена? Не само като ледерийка, но и лично. Е, да, тежко е…
— Само че тук грешиш. Не се чувствам предадена и точно това е проблемът. Разбирам го твърде добре, решението му — разбирам го.
— Съжаляваш, че не си с него ли?
— Не. Видях Рулад Сенгар — императора, — видях го как се върна към живота. Ако беше Ханан Мосаг, кралят-магьосник… тогава може би щях да свържа съдбата си с тях. Но не и с императора…
— Върнал се към живота ли? Какво искаш да кажеш?
— Беше мъртъв. Съвсем мъртъв. Убит, когато прибирал един меч за Ханан Мосаг — някакъв прокълнат меч. Не можаха да го изтръгнат от ръцете му.
— Защо просто не са ги отрязали?
— Подозирам, че щеше да се стигне до това, но тогава той се върна.
— Хубав номер. Интересно дали ще извади такъв късмет следващия път.
Стигнаха при другите — те вече бяха яхнали конете и ги чакаха. Серен се усмихна вяло на думите на Вречения.