— Според слуховете — да, извадил е.
— Пак са го убили?
— Да. В Трейт. Някакъв войник, който дори не бил ледериец. Просто излязъл срещу него и му счупил врата. Дори не се задържал да остърже златните монети от тялото му…
— Дъх на Гуглата — измърмори той, докато крачеха към другите. — Не им го казвай.
— Защо?
— Имам славата, че си създавам лоши врагове, затова.
На един ден път от поляната и статуите живееха единайсет тартенали. Арбат Старата гърбица отдавна беше избран за работата, която вършеше навъсен — всеки месец да обикаля с двуколката си от едно семейство до друго. Нито една от фермите, в които живееха в робство тартеналите, като Длъжници на един земевладелец в Дреш, не беше чистокръвна. Деца със смесена кръв се стичаха да посрещнат Арбат Старата гърбица, замерваха го с гнили плодове в гърба, докато креташе с лопатата към отходната яма, смееха се и подвикваха заядливо, докато хвърляше мокрите буци фекалии в двуколката.
При тартеналите всичко, което съществуваше във физическия свят, имаше символично значение и тези значения бяха свързани, втъкани бяха в послания, които сами по себе си представляваха част от таен език.
Фекалиите бяха злато. Пикнята беше ейл. Потомците със смесена кръв бяха забравили повечето древно знание, но традицията, съпътстваща обиколките на Арбат Старата гърбица, си оставаше, макар повечето й значение да беше изгубено.
Щом изпълнеше задачата си, му оставаше едно последно пътуване: да издърпа мръсната си двуколка с купчината капеща, покрита с рояк бръмчащи мухи мръсотия по малко използваната пътека през Гората на конегледача и най-сетне — на поляната с полузаровените каменни статуи.
Щом пристигна, малко след залез-слънце, разбра, че нещо се е променило. Тук, където никога нищо не се беше променяло, през целия му живот.
Беше имало посетители, може би по-рано през деня, ала това беше най-малкото. Арбат Старата гърбица се вторачи в статуите, видя изгорелите треви, маранята от зноя, излъчван от очукания гранит. Направи гримаса и оголи два реда почернели щърбави зъби — всичко, което беше останало след толкова години ядене на ледерийски благини — а когато посегна за лопатата, видя, че ръцете му треперят.
Загреба пълна лопата и я замъкна до най-близката статуя. Замахна и нечистотиите се лепнаха върху изронения камък.
— Пляс — изфъфли старецът и кимна.
Нечистотиите изсъскаха, почерняха, запушиха и се посипаха надолу — вече пепел.
— А. Може ли да е по-лошо? Това се запитай, Арбат. Може ли да е по-лошо? Не, едва ли, вика Арбат Старата гърбица. Едва ли? Не си ли сигурен, Арбат? Арбат мисли, но не задълго. Прав си, викам, не може да е по-лошо.
— Злато. Злато и ейл. Проклето злато, проклет ейл, проклето нищо, проклето всичко. — От ругатните се почувства малко по-добре. — Добре тогаз. — Върна се при колата. — Я да видим цяла лопата ще те засити ли. И, Арбат, мехурът ти също е пълен. Точно навреме дойде, че то кога не е било. Възлияния. Работата, Арбат. Работата.
— Е, и ако това не помогне, тогаз какво, Арбат Стара гърбице? — възкликна той. — Тогаз какво? Ами, викам аз, казвам им го, какво… ако чуят. И ако чуят? Ами, викам, бягаме тогаз… А ако не чуят? Ами, викам, аз бягам тогаз.
Загреба още тор с дървената лопата.
— Злато. Злато и ейл…
— Сандалат Друкорлат. Това ми е името. Не съм призрак. Повече — не. Най-малкото, което можеш да направиш, е да признаеш съществуването ми. Дори нахтите се държат по-възпитано от теб. Ако продължаваш да седиш и да се молиш, ще те ударя.
Опитваше се от заранта. Периодично прекъсваше усилията му да се вглъби. Искаше да я пропъди, но нищо не ставаше. Забравил беше колко дразнеща може да е една компания. Неканено, нежелано, настойчиво напомняне за собствената му слабост. А сега се канеше и да го удари.
Уидал въздъхна и най-после отвори очи. За първи път този ден. Въпреки сумрака в обиталището му светлината го нарани, принуди го да примижи. Тя стоеше пред него, непогрешимо женски силует. Като за бог, загърнат в одеяла, Сакатия като че ли беше безразличен към голотата сред избраниците си.
„Избраници. Къде я намери, в името на Гуглата? Не била призрак, казва. Вече не. Току-що го каза. Значи трябва да е била. Типично. Не би могъл да намери някой жив. Не и за тази мисия на милост. Кой друг, ако не някой зажаднял за компания, след като е бил мъртъв кой знае откога? Ох, губя си ума.“
Тя вдигна ръка да го удари.
Уидал се дръпна уплашено.
— Добре де, добре! Сандалат не знам коя си. Приятно ми е да се запознаем…
— Сандалат Друкорлат. Аз съм Тайст Андий…
— Много мило. В случай, че не си забелязала, бях се вглъбил в молитви…