Среднощни приливи

Тя се разтрепери.

— И това ли ти е професията, Корло? Отвратително!

— Да, Аквитор. Така си е.

Лоста се приближи и попита:

— Всичко наред ли е?

— Нищо ни няма, сър. Всички ли са мъртви?

— Двайсет и един.

— Толкова бяха — потвърди магът.

— Не повече пет души успяха да извадят оръжията си. Мръсно ги нагласи, Корло. Браво.

— Така ли печелят битките си вашите войници? — попита Серен.

— Не бяхме тук за битка, Аквитор. Беше екзекуция. Маг имаше ли в тая сган, Корло?

— Дребен адепт. Оправих го веднага.

„Екзекуция. Да. Най-добре да се мисли така. Не клане. Все пак бяха убийци и насилници.“

— Не ми ли остави някой жив, Вречен?

Той я изгледа примижал.

— Не. Нито един.

— Не искаш да… направя каквото искам. Нали?

— Точно така, момиче. Не искам.

— Защо?

— Защото може да ти хареса.

— Че какво те засяга това теб?

— Не е добре, само това. — Обърна се. — Корло, погрижи се за пленничките под фургона. Изцери ги, ако трябва.

„Той е прав. Кучият син е прав. Може да ми хареса. Да изтезавам безпомощен човек. И това изобщо няма да е добре, защото може да зажаднея за още.“ Спомни си какво беше изпитала, когато мечът й беше ударил покритата с шлем глава на мародера. Гадене — и гадене, примесено с наслаждение; и двете сплетени в едно.

„Боли ме. Но мога да накарам други да ги заболи. Толкова, че двете болки да се уравновесят и да остане… покой. Това ли е то? Покой? Или само някакво втвърдяване, безчувствено и студено.“

— Разбрах — каза тя и вдигна очи към Лоста. — Само че… Само че не помага. Нищо не помага.

— Да. Засега поне.

— Завинаги. Зная, мислиш, че времето ще го изцери. Но виждаш ли, Вречен, преживявам го непрекъснато. Всеки миг. Не беше преди няколко дни. С последния ми дъх е — с всеки последен дъх.

Видя в очите му състрадание и необяснимо го намрази заради това.

— Остави ме да помисля над това, момиче.

— За какво?

— Не мога да кажа още.

Тя погледна меча в ръката си, кръвта и полепналата коса по нащърбеното острие. „Отвратително. Но ще бъде изтрито. Желязото отново ще стане чисто и лъскаво, все едно че не е нищо повече от парче метал. Несвързано с делата си, с историята си, с това, за което е направен този меч.“ Не искаше да почисти мръсотията. Харесваше й.

Оставиха телата там, където бяха паднали. Оставиха пиките, забучени в изстиващата плът. Оставиха фургона, освен малкото храна, която можеха да вземат — бежанците, идващи по пътя, щяха да приберат останалото. Между мъртвите имаше петима младежи, не повече от петнайсетгодишни. Бяха изминали кратък път, но както отбеляза Хафпек, пътят се беше оказал грешен, и толкова.

Серен не съжали никого от тях.

Четвърта книга Среднощни приливи

Оплакват ближните смъртта ми, цялата любов е прах,
посечена рана в пръстта, струпани камъни,
и плочите наместени в брега, и сивата стена се вдига,
положени са вещите, където ще ми е покоят сетен,
от селото дошли са всички, бият тъпани,
ридаят траурно, надраскани са с пепел
от скръб раздраните лица, и раните в плътта като
лемежи дървени предават на пръстта
паметта за живота ми;
и ако бях аз призрак тук, на ръба на живота,
да видя братя и сестри, покрусени лица,
на отчаянието гости скръбни в живата трева,
където все стоят на стража нашите предци, увит във кожи,
навярно щях да мога да лежа притихнал,
очи затворил пред пороя тъмен,
и да прегърна мамещото безразличие,
и да си мисля що е да ти угодят;
но топла е плътта ми, нито мъртва, ни студена
във жилите ми е кръвта, дъхът ми с вятъра се слива
и вятърът понася плач лъжовен; прокуден съм,
сам сред тълпата и невидим вече,
животът ми със трепет взира се в обърнатите гърбове,
студени са на волята им тръпките, а цялата любов е прах;
и стъпвам тук, без радост никъде —
и смъртна рана, камъни, и сивата стена се вдига.

„Прокуден“

Келун Ейдара

20.

По време на войната със Сар Трелл нощта като че ли никога нямаше да свърши. Преди появата на нашия велик император Десимбелакис легионите ни отново и отново бяха отблъсквани на бойното поле. Синовете и дъщерите ни лееха кръв по зелената земя и врагът настъпваше с тътен. Но нищо не можеше да опетни задълго вярата ни и тя засияваше все по-ярко и дръзко. Стегнахме плътно редиците си, събрахме щитове, лъснати и ярки като червеното слънце, и онзи сред нас, който бе нужен, който бе избран да стисне здраво праведния меч на Първата империя, даде своя глас и сила да ни поведе срещу гърления боен рев на Сар Трелл, срещу каменния им грохот. Победата бе предопределена в лумналите като ковашки огньове очи на Оня от Седемте святи града, в трескавия устрем на волята му и на този ден, Деветнадесетия в Месеца Лет-ейра и Годината на Аренбал, армията на Сар Трелл бе съкрушена на равнината южно от Ят-Гатан, и с техните кости беше положена основата, а с черепите им бе застлан Имперският път…