Някъде отпред се издигаше Кралската колонада на Вечния дом. Сводест полусферичен таван, нашарен с паяжина от злато на тъмносин фон, с диаманти, бляскащи като капки роса по бреговете на планински поток. Стълбовете от двете страни на коридора, водещ към тронната зала, бяха изваяни на спирални жлебове и боядисани в морскосиньо, по двадесет от всяка страна и на три крачки отстояние. Пътеките между тях и стената бяха достатъчно широки, за да може да обикаля по тях облечената в броня дворцова гвардия без опасения, че ножниците ще дращят в стената, а подстъпът по централната пътека бе достатъчен, за да вървят десет души един до друг по него. Във външния край имаше голяма зала, служеща за приемна. Стените бяха изпъстрени със стенописи от Първата империя, копирани толкова пъти, че образите бяха стилизирани до неузнаваемост. Традиционните халки за факли крепяха кристали, заредени с магия, които хвърляха смътносинкава светлина. Във вътрешния край се възправяше отрупана със скъпоценни камъни двукрила врата, а зад нея нисък тесен коридор, дълъг петнадесет разтега, извеждаше под купола на същинската тронна зала.
Въздухът миришеше на мрамор, на прах и боя. Официалната церемония по откриването щеше да е след три дни — тогава крал Езгара Дисканар в царствените си одежди щеше да премине по дължината на Кралската колонада и да влезе в тронната зала. Кралицата щеше да е на стъпка зад него и вляво, а синът му — принцът — на две крачки зад баща си и точно зад него. Или по-точно трябваше да е така.
Раболепни слуги и навъсени стражи бяха довели Брис тук, по стъпките на обикалящия привидно без посока Цеда Куру Кан. Странната пустота на Вечния дом в този негов последен участък изнервяше младия воин.
Завари Цеда на четири крака на пода.
Куру Кан си мърмореше нещо под нос, пръстите му обхождаха фугите по пода. Зад него имаше някакъв опръскан с бои кош, пълен с писци, четки и запушени шишета с багри.
— Цеда?
Старецът вдигна глава и примижа над лещите — чудноватата измишльотина почти се беше смъкнала от носа му.
— Брис Бедикт? Тъкмо се чудех къде си.
— В тронната зала бях. Старата тронна зала, където все още пребивава кралят. Оцелелите батальони и бригади се стичат за отбраната на Ледерас. Всичко е доста… трескаво.
— Несъмнено. Съществено ли е? Значително. Всъщност — многозначително. Сега преброй мраморните плочи из тази зала. Ширина, дължина. Моля.
— Какво… Цеда, кралят ви търси.
Но Куру Кан не го слушаше. Пълзеше по пода, мърмореше и бършеше прахта, оставена от строителите.
Брис постоя замислен, после се захвана да брои плочите по пода.
Щом приключи, се върна при Цеда. Куру Кан седеше и бършеше лещите си. Заговори, без да вдига глава.
— Батальони и бригади. Мда, определено. Събират се из хълмовете около цитаделата Бранс. Полезно ли е? Последните ми магове. Покажи ми централната плоча, Брис. Търговският батальон ще остане ли в града? Не мисля. Ще се хвърли към онези хълмове. Всичко. Центърът, Брис Бедикт?
— Тази пред вас, Цеда.
— А, да. Добре. Много добре. И какви армии са ни останали? Как са флотите? О, моретата са негостоприемни, нали? По-добре да стоят настрана. От Морето на драконите поне, макар че протекторатите вдигат шум. Коршен, Пайлот, Дисент — мислят, че виждат шанса си.
Брис се окашля.
— Батальонът на занаятчиите е напуснал Манс и се придвижва към Петте върха. Бригада Ривън се оттегли от Стари Катер с минимални загуби. Батальон Змийски пояс е напуснал Оул, а бригада Червена ярост е оставила Туламеш — градовете по северното крайбрежие са завладени. Снощи е бил превзет Дреш, гарнизонът е избит. Батальон Белия търсач унищожава всичко по пътя си — отстъпва от Първи разлив и скоро трябва да е при Цитаделата Бранс. Преда Унутал Хебаз ще изведе след три дни Батальона на търговците от града. Очаква се да я придружите, Цеда.
— Да я придружа? Глупости. Много съм зает. Толкова неща трябва да се свършат. Ще получи маговете ми. Да, маговете ми.
— Останали са само четиринадесет, Цеда.
— Четиринадесет? Съществено ли е? На всяка цена трябва да помисля над това.
Брис го изгледа и едва успя да надвие прилива на жалост.