Крилата на портата бяха отворени и на стража пред тях стоеше отделение от Батальона на търговците.
Морох дръпна юздите на коня си и каза:
— До вечерта този път ще е пълен с хора. Ще ви трябват поне още четири отделения да се справите.
Сержантът го изгледа намръщено и изръмжа:
— А ти кой си, в името на Блудния?
— Първият дезертьор — изсумтя един от войниците.
Униформата на Морох беше покрита с прах и засъхнали петна кръв. Беше брадясал, с разрошена мръсна коса. И все пак зяпна сержанта, изненадан, че не го е познал. След това изръмжа:
— Дезертьори ще има, да. Тях ще ги отделите, както и всички бежанци на възраст за мобилизиране. Сержант, аз съм Финад Морох Неват. Водих оцелелите от Високи форт до цитадела Бранс, където бяхме прикрепени към Батальона на занаятчиите. Сега отивам да докладвам на Преда.
Уважението, с което го удостоиха, след като се представи, го задоволи. Сержантът отдаде чест и попита:
— Значи е вярно, сър? Принцът и кралицата са пленници на Едур?
— Чудо е, че изобщо оцеляха, сержант.
За миг лицето на сержанта се стегна в странна физиономия. Той бързо опита да я прикрие, но Морох го разбра. „Защо не падна в бой, за да ги защитиш, Финад? Избягал си като всички други…“
— Ще ги отървем, сър — каза сержантът.
— Повикайте подкрепления — нареди Морох и отново пришпори коня.
„Прави сте. Трябваше да умра. Но вие не бяхте там, нали?“
Подкара в тръс към града.
Майстор Ормли и Главен следовател Ръкет седяха на стъпалата на Гилдията на ловците на плъхове и си подаваха бутилка вино. Намръщиха се, когато Бъг се приближи и застана пред тях.
— Всичко знаем за тебе — каза Ръкет и се подсмихна, но не добави нищо повече.
— Е, това ме успокоява — отвърна Бъг. — Какво ново чухте от агентите си от окупираните градове?
— И трябва да ти разкрием информацията си само защото питаш? Виж го ти! — изсумтя Ормли.
— Не виждам защо не.
— Прав е кучият му син — каза Ръкет.
Майсторът я погледна невярващо.
— Как ще е прав! Не е прав! Страх те е от тях, нали? От Техол и слугата му — и от двамата!
— Не ставай глупав. Това е в договора, Ормли. Разменяме информация…
— Добре. Но този какво разменя? Нищо. Чакащия! Какво чака? Това искам да знам.
— Пиян си.
— Нищо не сте чули — каза Бъг.
— Разбира се, че сме чули! — сопна се Ормли. — Там цари мир. Дюкяните са отворени. Парите се въртят, крайморските улици не са блокирани.
— Гарнизоните?
— Разоръжени. Включително местната градска стража. Цялата защита и поддържането на реда се прави от едурите. Празните имения са заети от фамилии Едур — тези племена си имат някаква благородна каста. Не е толкова различно, в края на краищата.
— Интересно. И никаква съпротива?
— Проклетите им призраци са навсякъде. Даже плъховете не смеят да се бунтуват.
— А колко близо до Ледерас са войските им?
— Това не знаем. На няколко дни вероятно. В провинцията на север оттук положението е доста объркано. Повече не отговарям на въпроси, и толкова. — Ормли дръпна бутилката от ръцете на Ръкет и отпи.
Бъг се огледа. Улицата беше пуста.
— Нещо ми понамирисва…
— Знаем — каза Ръкет.
Тишината се проточи. Бъг се почеса по врата, обърна се и си тръгна.
След малко се приближи до кулата на Азата. Тъкмо се канеше да мине през улицата, когато от близката пресечка се появи някакъв мъж.
— Изненадан съм, че те виждам тук — каза мъжът, щом се приближи до слугата. — Но изненадата беше мимолетна. Като си помисля, къде другаде може да си?
— Чудех се дали ще се разбудиш най-сетне — изсумтя Бъг. — И дали изобщо.
— По-добре късно, отколкото никога.
— Дошъл си да подбутнеш малко, а?
— Може и така да се каже. А ти?
— Ами, зависи.
— От?
— От теб всъщност.
— О, аз само минавам.
Бъг го изгледа, после кривна глава и попита:
— Интересно до каква степен си забъркан в цялата тази каша? Подклаждането на алчността на кралицата, отчуждаването на принца от баща му. Да не би идеята за Седмото затваряне просто да те е забавлявала?
— Само наблюдавах. — Мъжът сви рамене. — Човешката природа е виновна, както винаги. Това бреме не искам да го приема, особено от теб.
— Добре. Но ето че си тук и се каниш да играеш много по-активна роля…
— Стара история. Едно ново гостуване на Т’лан Имасс е последното, което ми се ще да видя.
Бъг помълча замислено, после кимна.
— Глутницата. Разбирам. Никога не съм те харесвал много, но за жалост този път трябва да се съглася с теб.
— Това ми стопли сърцето.
— Толкова меката ми присъда ли? Би трябвало.