Внезапен прилив на сила нахлу в ума на Бъг, опита се да го овладее… и се отдръпна.
„Не. Ти — не. Не се приближавай.“
— Съжалявам, че се оказах толкова неапетитен.
„Махай се!“
— Теб и братята ти ви чака бой — каза Бъг. — Знаете го, нали?
„Не можем да бъдем победени.“
— Ох, колко често се изричат тези думи. Колко от твоите братя затворници са казвали същото, в един или друг миг? Вечната заблуда.
„Това не е твоя грижа.“
— Прав си, не е. Но съм длъжен да предупредя — детето, Кетъл, не бива да пострада.
„Тя не е нищо за нас.“
— Хубаво. Гледайте да си остане така.
„Внимавай със заплахите!“
— Не разбираш, а? Нападнете ли детето, онзи, който се крие в него, ще се пробуди. И ще ви унищожи — вас, а сигурно и всички други, просто за всеки случай.
„Кой се крие в детето?“
— Името му ли? Не знам. Но е Форкрул Ассаил.
„Лъжеш!“
Слугата сви рамене, обърна се и тръгна обратно към Кетъл. Все още имаше време за пазаруване.
Крал Езгара Дисканар седеше на трона си скован и блед като сив мрамор и гледаше Първи евнух Нифадас изпод притворените си клепачи. Сцената беше достойна за четката на художник, реши Брис. Изпълнена с тежест, с тъмни наситени цветове, неизбежния трагичен разгром. Всичко — тук, в този замръзнал миг. „Часът преди Седмото затваряне.“ „В навечерието на Великото затваряне“ можеше да я нарече художникът, с тихо задоволство от многозначността в заглавието.
Но нямаше художник, нямаше го хищния лешояд с пламналите очи и тракащия клюн, клекнал над клатещите се устои на цивилизацията. Публиката се състоеше само от Брис, Първата конкубинка Нисал, Преда Унутал Хебаз и четирима от Кралската гвардия.
Слънцето се беше спуснало ниско и хвърляше мъртвобледи лъчи през цветните стъкла на купола, обагрили със зловещи цветове сноповете прашинки. Въздухът бе изпълнен с миризмата на пот и дим от горящите фенери.
— И това очаква моя народ — най-сетне отрони крал Езгара.
Малките очи на Първия евнух примигаха.
— Ваше величество, войниците няма да се примирят с мисълта за нови властелини. Ще се сражават, за да ви защитят.
— До този момент не видях убедителни доказателства за това, Нифадас.
На тази горчива забележка отговори Преда:
— Ваше величество, много бързо се разбра, че не можем да устоим срещу врага по традиционен начин при мощта на магията, с която боравят едурите. Тактически беше уместно да се оттеглим и да избегнем решителни сражения…
— Но вече сме притиснати до стената, Преда.
— Имаме достатъчно време да се подготвим, правим го още от идването на първата част от цитаделата Бранс. Ваше величество, никога досега не сме разполагали с такава голяма армия на бойното поле. Над две хиляди требушета, хиляда и петстотин мангонели и триста тройно заредени балисти. Прокопали сме ями, окопи и трапове. Маговете ни са изтъкали с ритуалите си защита над цялото бойно поле. Само помощните ни сили наброяват над десет хиляди…
— Необучено жертвено месо, Преда. Ужасно разхищение на поданици. Въоръжени ли са?
— С копия и щитове, ваше величество. И с кожена броня.
Кралят се отпусна на трона.
— Нифадас. Още ли няма никаква вест за съпругата и сина ми?
— Пратениците ни не се връщат, ваше величество.
— Какво иска той от тях?
— Трудно ми е да отговоря на това — призна Първият евнух. — Императорът на Тайст Едур е… непредсказуем. Ваше величество, въпреки увереността на Преда вярвам, че ще е благоразумно да започнем да подготвяме временното ви преместване…
— Какво?!
— Да напуснете Ледерас, ваше величество, на югоизток може би.
— Не!
— Ваше…
— Нифадас, ако трябва да падам, ще е тук. Няма да причиня разрушение на други градове, защото присъствието ми ще предизвика тъкмо разрушение. Протекторатите ще си паднат сами, ако бъда свален от власт. Този император на Тайст Едур ще си получи империята. Колкото до мен, ако трябва да умра, ще е тук, на този трон. Или по-скоро на трона във Вечния дом — добави той с тъжна усмивка.
Последва тишина. После Преда бавно се обърна към Брис.
Той отвърна безстрастно на погледа й. Кралят бе заявил волята си. Ако умреше на своя трон, то неговият Защитник по необходимост вече щеше да е мъртъв. Друг път до Езгара Дисканар не съществуваше в края на краищата.
— Намеренията ми са да не се стигне до ситуацията, която описвате, ваше величество — заяви Унутал. — Тайст Едур ще бъдат отблъснати. Разбити и съкрушени.
— Щом казвате — отвърна кралят.
За Брис тези съображения не бяха нови. Още след първите поражения на север беше мислил за последната си битка пред своя крал. Коридорът, водещ към тронната зала във Вечния дом, беше сравнително тесен. С четирима от най-добрите си гвардейци щеше да може да го задържи за известно време. Но без подкрепление смъртта му щеше да е неизбежна. Най-неприятната мисъл обаче бе възможността да загине от магия. Срещу нея нямаше никаква защита. Потъването (привидно поне) на Цеда в дълбините на лудостта бе най-жестокият удар от всички. Ако врагът стигнеше до двореца, загубата на Куру Кан щеше да е решаваща.