В един опростен свят обикновено се разпознаваха четири елемента и нещата се оставяха дотук. Сякаш вселената можеше да се ограничи до четири наблюдаеми и противопоставими прояви. Но Корло бе споменал и други и след като бе възприела този възглед, светът сякаш се разтвори, сякаш изведнъж се родиха нови цветове, цветове смайващи с ужасяващата си красота.
Вече бе убедена, че времето е един такъв елемент. Отрязъкът съществуване между две събития, състоящ се от безброй други събития, и всичко това — втъкано в сложните съчетания от причина и следствие, всичко изложено като образи, извезани в огромен гоблен, пресъздаващ последователност от сцени, които, след като човек можеше да се отдели и да ги погледне, се проявяваха като съсъществуващи. Всичко — едновременно, в мига на настоящето.
Беше възкресявала сцени. Горчиво самопризнание. Беше повтаряла сцени през по-голямата част от живота си. Беше наложила собствените си шаблони, лишени от нюанс, и беше гледала на собственото си отчаяние като на правомерна реакция, може би единствената правомерна реакция. Самозаблуда на разума, почти свръхестествено осъзнаване на множеството възможни перспективи. И тъкмо това през цялото време беше капанът: магията, наречена скръб, демоните на самоосъждането, които беше приканвала, които отново и отново се бяха появявали на този гоблен — различни сцени, едни и същи хилещи се злобно лица.
Разплитането на ритуала се оказа ужасяващо лесно, като издърпване на една-единствена бримка от тъканта. Ако беше работа на Корло, то той трябваше да е проявил невероятна деликатност, защото усилието изглеждаше изцяло нейно. Самият той седеше срещу нея на поляната, на трийсет крачки от пътя, с отпуснато и същевременно бдително изражение, и колкото и странно да беше, тя не изпита срам, че плаче пред него.
Лоста беше започнал да крачи нервно, но спря, когато бликнаха първите сълзи, и в един момент тя се озова в прегръдката му, притиснала лице до гърдите му.
При други обстоятелства ставащото сигурно щеше да й се стори противно. Скептикът в нея сигурно щеше да се надсмее като над някаква жалка хитрина, сякаш единствените искрени жестове са дребните, лишените от публика. Сякаш искреността е присъща единствено на самотата, защото да те гледат означава да се покажеш, а самопоказването по природа е фалшиво, защото буди очакване.
След удивително краткото облекчение и последвалата го умора, когато наистина почувства душата си опразнена, спокойна и пуста, вече можеше да огледа онова, което беше останало без оковите на чувствата. Беше решила да храни вяра в Бурук Бледия, да вярва — защото беше лесно, — че няма да се откаже от живота. Нали самата тя за нищо на света не би го направила. Отхвърлила беше доказателството, затаено във внезапно обзелата го лекота, в странното му волнодумие с нея през онези последни няколко дни. Той вече беше взел решението си. Беше разбрал, че войната е неизбежна, и бе поискал да заличи ролята си в предизвикването й. Да се откъсне точно от този гоблен. Но в собствената й самозаблуда имаше магия, в пътя към скръбта и разкаянието, и ритуалът се бе оказал утешително близък и познат.
От провала й произтичаше необходимостта да бъде наказана.
Не беше предизвикала изнасилването сама. Никой със здрав разсъдък не би го направил. Но беше изтъкала сцената с целия й възможен ужас.
Не всичко, което човек може да осъзнае за себе си, е приятно.
И беше плакала заради собствените си грешки, заради слабостта си и човешките си несъвършенства. Пред двама свидетели, които несъмнено си имаха свои лични истории, свои причини да скърбят.
Но вече бе свършило. Никаква полза нямаше да се повтаря повече точно този ритуал. Умората отстъпи на съня, а когато се събуди, беше утро. Отделението беше вдигнало лагер на поляната и всички все още спяха — с изключение на Лоста, който клечеше до малкото огнище и усърдно разпалваше тлеещия огън.
Бяха я загърнали с одеяло. Утринният въздух беше прохладен и влажен. Серен се надигна, придърпа одеялото около раменете си, стана и отиде при Вречения до тлеещия огън. Той не вдигна очи.
— Аквитор, отпочинахте ли си?
— Да, благодаря. Не знам дали трябва да се извиня…
— За какво? Чух някакви коне, на юг оттук.
— Трябва да е Брус. Там има малък гарнизон.
— Брус град ли е?
— Село, израсло между каменни руини. Някога е било светилище за тартеналите, макар че не са го построили те.
— Откъде знаете?
— Мащабите са твърде неприсъщи за тартеналите.
— Твърде малки?
— Твърде големи.