Той вдигна очи, примижа и се изправи.
— Май е време да приготвя яденето.
— Странен командир сте — каза с усмивка Серен. — Готвите всяка закуска за войниците си.
— Винаги се будя първи — отвърна той и придърпа торбата с продукти.
Тя седеше и го гледаше, замислена колко пъти е правил това. Колко поляни като тази, колко пъти е ставал първи сред хъркащите войници. Толкова далече от всичко, което наподобява дом. По някакъв начин го разбираше. В Празната крепост имаше две проявления, говорещи за характер като неговия. Пътник и Скитник, с тънката разлика на мотива между двата персонажа.
Даде си сметка, че не е трудно да гледаш човек като Вречения.
Закашлян, магът Корло се измъкна от завивките и се дотътри до огъня.
— Къде е този чай?
— Почти е готов — отвърна Лоста.
— Боли ме главата — оплака се Корло. — Става нещо.
— Чух конско цвилене преди малко — каза Вреченият.
— Чаят е достатъчно сварен за мен, сипи.
Вреченият гребна с черпака и напълни подадената от Корло тенекиена чаша. Серен забеляза, че ръката на мага трепери.
— Диадемата може да ни потрябва днес, сър.
— Уф. Не ми се ще. Да го избегнем, ако можем.
— Да.
— Диадемата ли? — попита Серен. — Онази, с чиято помощ отворихте пътя до Трейт?
Корло я изгледа рязко и кимна.
— Но не за това. В нея са втъкани и други ритуали. Четиридесет всъщност. Този, който може да ни се наложи да използваме сега, ни ускорява. Прави ни по-бързи от обичайното. Но гледаме да го използваме колкото може по-рядко, защото ни оставя разтреперани и колкото повече го използваме, толкова по-лошо става.
— Затова ли треперите сега?
Той погледна ръката си, после отпи от билковия чай.
— Не. Това е друго.
— Това, което става сега в Брус.
— Сигурно.
— Събуди другите, Корло — каза Лоста. — Аквитор, налага ли се да избегнем Брус?
— Трудно ще е. На изток има верига хълмове. Без добри пътеки през тях. Ако тръгнем натам, ще загубим ден-два.
— Да.
— Аз ще се погрижа за конете — каза след малко Серен.
Вреченият кимна и каза:
— После ела да хапнеш.
— Слушам, сър.
Усмивката, с която й отвърна, я зарадва, колкото и лека да беше.
Навлязоха сред руините много преди да се покаже селото. Повечето бяха полузаровени в земята, издигаха се на гърбици изпод влажния килим от листа. Стари корени стягаха камъка, но явно не бяха успели да разпукат странната скала. Издигнатите над терена улици оформяха безумна плетеница от пътища през леса, засипани с мъртви листа, но иначе неподвластни на разрухата. Щом стигнаха края на дърветата, видяха на голото пространство пръснати куполни сгради — и дървената стена на Брус зад тях; над нея се къдреше сив дим.
Куполните сгради имаха официални входове — издадени напред сводести коридори с отвори, широки колкото беше височината им — над три човешки боя.
— Дъх на Гуглата — изсъска Корло, щом ги видя. — Пред тия дори гробниците на К’Чаин Че’Малле са като джуджета!
— Не съм виждала такива гроб… — почна Серен, но магът я прекъсна:
— В такъв случай съм изненадан, защото по тези земи има много останки. Били са нещо средно между гущери и дракони, ходели са на два крака. Много и остри зъби — по пазарите в Трейт се продават стари зъби и кокали. Някога К’Чаин Че’Малле са властвали над целия този континент, момиче. Много преди да дойдат хората. Все едно, техните гробници са били подобни на тези, само че по-малки.
— О! За тях се смята, че са на Тартенал. В тях не е намирано нищо.
— К’Чаин Че’Малле така и не са имали възможност да ги използват, затова. Повечето от тях поне.
Подкараха мълчаливо покрай първата постройка и скоро видяха стотина войници и работници, струпани пред селото. Като че ли разкопаваха малък издължен хълм. Гробна могила. Конски впрягове теглеха каменни блокове от върха на могилата, а след тях връхлитаха копачи.
— Не бих искал да имам нищо общо с това, сър — измърмори Корло.
Спряха.
— Какво има вътре? — попита Лоста.
— Нищо, което да има нещо общо с тези развалини. Поне така мисля.
— Това, че се изразявате така мъгляво, не ни помага много — подхвърли Серен.
— Добре де. Исках да кажа, че ниските могили са на нещо друго. И погребването е било засукана работа. Много прегради. Вречен, в тази група има маг, който ги развързва.
— Всичките?
— Почти. Оставил е една-две. Мисля, че иска да върже онова, което е там.
— Забелязаха ни — каза Серен.
Към тях вече идваха конници, водеше ги офицер.
— Познаваш ли го? — попита я Вреченият.
— Финад Арлидас Тулид. Командва гарнизона на Брус.
Лоста я погледна.
— И?
— Неприятен човек.