Стоеше до коня си.
Феар излезе от шатрата и закрачи към нея.
— Едва се държа на крака — тъкмо казваше Урут. — Ако ни свърши храната в похода на юг, позволи ми да съм първата, която предлага да заколим конете. — Забеляза Трул и се обърна към него. — Направил си ужасни грешки, синко. Въпреки това тази крайност в отношението на жените в този лагер няма да бъде търпяна. Мое е правото да те съдя, не тяхно. — Извърна очи към Феар. — Воините да не би да са жалки деца? Да се държат за майчините поли? Твоят брат Трул прояви ли страх на бойното поле?
— Не — отвърна Феар. — Храбростта му е неоспорима…
— За тебе и за твоите воини нищо друго не е важно. Имах по-добро мнение за теб, най-големия ми син. Брат ти е потърсил цяр за паднал в битката другар…
— Демон…
— А демоните не се ли сражаваха при Високи форт? Не дадоха ли много от тях живота си, за да спечелим победа? Лечителите са длъжни да се подчинят на желанията на воините след битка. Не те ще преценяват кой заслужава изцерение и кой — не. Ако бях тук, сама щях да ударя онази жена заради наглостта й. Нима всяка жена Едур трябва да възприеме недостатъците на нашата императрица Майен? Не, доколкото имам думата за тези неща. А ти, Феар, ще промениш отношението на воините си. Ще им припомниш подвизите на Трул по време на похода ви, за да донесете меча на императора, ще им припомниш, че тъкмо той донесе вестта за ледерийския лов на тюлени. И най-важното, Феар, няма да обръщаш гръб на брат си. Оспорваш ли това, което ти казвам?
Сякаш огромно бреме се смъкна от плещите на Феар и той изправи рамене и се усмихна — малко криво все пак.
— Не бих и посмял.
Трул се поколеба, после отвори уста.
— Майко, гневът на Феар към мен беше заради несъгласието ми с необходимостта от тази война. Бях небрежен и споделих гласно възраженията си…
— Разколебаната вярност към императора е опасно нещо — каза Урут. — Феар е бил прав да се разгневи и не съм доволна от думите ти. Само императорът има власт да спре това завоевание, а той няма да го направи. Нито Феар, нито аз, нито никой не може да откликне на съмненията ти, Трул. Не разбираш ли това? Само Рулад, а той не е тук.
— Разбирам — отвърна Трул и погледна Феар. — Извинявай, братко. Ще запазя думите си за Рулад…
— Той не иска да ги чуе — прекъсна го Феар.
— Въпреки това.
Двамата се взряха един в друг. Урут въздъхна.
— Стига с това. Трул, това ли е въпросният демон?
Трул се обърна към Люляк, който бе застанал на пет крачки зад него.
— Да.
Майка му пристъпи към демона.
— Кенил’ра, родът ви още ли властва в родния ви свят?
Той кимна почтително.
— Тираните си остават, господарке. Войната продължава.
— Но ти не си войник.
Люляк сви рамене.
— Дори Кенил’ра трябва да ядат, господарке.
— Малко са войниците сред тези, които сме призовали — каза Урут.
— Ние губим войната. Четири от кулите на Кенил’ра вече паднаха. Кораби на Корвалахрай вече са стигнали чак до река Чирахд.
— Утре заран трябва да тръгна, за да се видя с императора — каза Урут. — Значи ни остава тази нощ.
— За какво? — попита Трул.
— За разговор с един тиран на Кенрил’ра — отвърна тя, без да откъсва очи от демона. — Може би е дошло времето за официален съюз.
— Те не са доволни от кражбите ви, Тайст Едур.
Урут се намръщи.
— Ти си селяк, демоне. От теб искам само пътя към вашия свят. Запази мнението си за себе си.
Остави ги и влезе в командната шатра. Трул се обърна към Феар. Брат му го гледаше втренчено.
— Дойде, за да говориш за нещо с мен ли?
Трул се поколеба.
— Воините ми скоро ще се обърнат към теб, за да поискат нов командир. Мислех да ги изпреваря, като се оттегля.
Феар се усмихна.
— Да се „оттеглиш“. Май вече сме истинска армия. По ледерийски образец. Сержанти, лейтенанти, капитани.
— И командири.
— Никакво оттегляне, Трул.
— Добре. Очаквай Канарт скоро да помоли да го приемеш.
— Ще го приема. Макар че няма да остане доволен. — Феар пристъпи към него. — Скоро ще се съберем с братята си. Знам, че имаш какво да кажеш на Рулад. Внимавай, Трул. Нищо не е такова, каквото беше.
— Това го виждам, Феар.
— Виждаш го, но не го разбираш.
— А ти? — предизвика го Трул.
Феар само сви рамене, обърна се и закрачи към шатрата.
— Майка ти иска да играе опасна игра — каза Люляк.
— Това е играта на императора, Люляк. — Трул се обърна към демона. — Твоят народ е във война във вашия свят?
— Аз хвърлям мрежи.
— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.
— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.