— Като продали колието?
— О, не. От наградата. Бизнесът им бил да връщат изгубени скъпоценности. Скоро след това лихварят, който притискаше родителите ни, получи дълга изплатен в пълен размер, а после затъна финансово, след като многобройни искове бяха предявени срещу него.
Удинаас изсумтя.
— Благодарни клиенти, няма що.
— Вероятно. Така и не разбрахме. А Техол така и не обясни нищо. Едва след година успях сам да сглобя отчасти картината. Исках да кажа, Удинаас, че геният на Техол в тези неща е дяволски. Той да се е разорил? Забрави. Да се е оттеглил от играта? Невъзможно. Виждаш ли, вече съм достатъчно опитен в проследяване ходовете на братчето ми. Хулдо не е единственият лихвар, когото Техол притежава.
— Значи съм Длъжник на семейство Бедикт — каза Удинаас.
Вече наближаваха входа на императорската шатра.
— Вече не — каза Хул. — Аз го изчиствам. От този момент. Сигурен съм, че Техол ще ми прости, стига изобщо да получа възможност да го притисна.
Удинаас го изгледа. И кимна.
— Разбирам. Взаимност.
— Без очаквания съм, Удинаас.
— Добре. Знаех, че се учиш бързо.
Хул Бедикт спря пред входа.
— Приятно ми беше, че си поговорихме.
Удинаас се поколеба. После се усмихна.
Седнал на трона си — вадички пот се стичаха между и над златните монети по лицето, шията и гърдите му, а в очите му бе лумнало ужасно прозрение — императорът трепереше като обзет от бяс.
— Удинаас — изграчи хрипливо. — Добре сме, както виждаш.
— По тези южни земи дебнат странни болести, императоре…
— Не бяхме болни. Ние… пътувахме.
Бяха сами. Ханан Мосаг надзираваше воините — някои стари междуплеменни вражди застрашаваха да разцепят единството. Майен се беше уединила при жените, защото се знаеше, че идва Урут Сенгар, призована с посредничеството на К’риснан. Въздухът миришеше на вкиснала пот.
— Значи пътуването е било дълго и трудно — рече Удинаас. — Желаете ли вино? Храна?
— Не. Още не. Ние… направихме нещо. Нещо ужасно. За да постигнем съюз. Когато ударим ледерийската армия пред Ледерас, ще видиш какво бе спечелено днес. Ние сме… доволни. Да, доволни.
— Но и уплашени. От собствената ви сила.
Очите примигаха и се приковаха в Удинаас.
— Малко неща можем да скрием от теб, изглежда. Ние… аз… потопих цял свят. Фрагмент от Куралд Емурлан, на който корабите ни скоро ще отпътуват. В търсене на изгубените ни родственици. И… поборници. — Пръстите му се вкопчиха в лицето. — Потопих цял един свят!
Темата трябваше да се смени, реши Удинаас.
— Поборници ли? Не разбирам, императоре.
Последва миг на съвземане, след което Рулад кимна.
— Достоен противник, Удинаас. Опитни бойци, способни да ни убият. Те са нужни.
— За да стане силата ви още по-могъща.
— Да. По-могъща. Нужно е. Толкова много неща са нужни вече…
Удинаас извърна предпазливо очи.
— Значи страхът е уместен, императоре.
— Нима? Обясни.
— Страхът говори за мъдрост. Осъзнаване на отговорност.
— Мъдрост. Да, това трябва да е, нали? Не бяхме го помисляли досега. Страхуваме се, защото ставаме мъдри.
„Ех, горкото момче. Как мога да правя това?“
— Как ще подбудите тези… поборници?
Рулад потръпна, после вдигна меча в десницата си.
— Кой между тях ще се отвърне от такова предизвикателство? Онези, които го сторят, няма да са достойни за битка. А ако все пак проявят неохота, ще бъдат заставени. Този свят е огромен, Удинаас, много по-огромен, отколкото можеш да си въобразиш. Има други земи, други империи. Има могъщи народи и раси. Ще търсим надалече. Ще издирим онези, които ще ни бъдат полезни. И един ден ще ги завладеем. Всяко кралство. Всеки континент.
— Ще трябва да подведете тези поборници, императоре. Да повярват, че като ви убият, това ще означава победа за тях. Ще трябва да направите така, че все едно вашето самолюбие налага тези предизвикателства. Не трябва нищо да узнаят за силата на меча, за властта му над вас.
— Да. Истината казваш, Удинаас. Двамата с теб заедно ще изваем бъдещето. Няма да ти липсва нищо.