От двата склона — руините на Първи разлив димяха долу в ниското — двете армии на Тайст Едур най-сетне се видяха. Призраци се разлетяха над пепелищата, оръжия се надигнаха високо, победоносни викове разцепиха смълчания утринен въздух.
Сливането, разбира се, беше непълно. Третата, най-източна сила, предвождана от Томад Сенгар и Бинадас, продължаваше на юг по Пътя на картографите към Бели връх. Трул знаеше, че ще се съедини с тези две армии някъде недалече от цитадела Бранс и там в едно-единствено сражение щеше да се реши съдбата на Ледер, както и на империята Едур.
Стоеше подпрян на копието и не изпитваше желание да прибави гласа си към дивашкия рев, който го блъскаше от всички посоки. Малко по на север от руините в изровения от пролетни дъждове овраг кръжеше ято от стотина скорци, писъците им бяха удавени в гръмогласната врява — което превръщаше танца им в налудничава, кошмарна гледка.
В далечната редица на отсрещните воини се разтвори пространство. Напред бавно се полюшна едно-единствено, извисено над всичко знаме, а под него — фигура от бляскаво злато, вдигнала високо над главата си меч.
Бойните викове се удвоиха.
Трул потръпна от оглушителния рев. Извърна поглед от Рулад на отсрещното било и видя приближаващия се Феар.
— Трул! Конете ни чакат. Отиваме при императора! С Б’нага.
Трул кимна, притеснен от свирепия блясък в очите на Феар.
— Добре, братко.
Ездата до армията на Рулад се оказа странно преживяване. Трул не обичаше много конете, а още по-малко обичаше да ги язди. Подрусваше се тежко на седлото и всичко пред очите му се тресеше. Яздеха през обгорена земя, с купища трупове на изклан добитък от двете страни на черния разровен път, водещ към града. А ревът на воините бе като вълна зад гърбовете им и ги тласкаше напред.
Сетне, по средата, усещането се измести, преобърна се, когато гласовете на воините на императорската армия ги погълнаха. Конете спряха стъписани и с голямо усилие успяха да ги подкарат отново.
Щом започнаха да се изкачват по склона, Трул успя да види по-ясно брат си Рулад. Беше почти неузнаваем, изгърбен под тежестта на монетите. Челото му беше открито, с кожа с цвета на мръсен сняг, и от контраста очните кухини изглеждаха още по-тъмни. Беше оголил зъби, но като че ли по-скоро в болезнена гримаса, отколкото от радост. Ханан Мосаг стоеше от лявата страна на императора, робът Удинаас — вдясно. Хул Бедикт бе застанал на три крачки зад краля-магьосник. Майен и Урут ги нямаше.
Изкачиха се на билото, дръпнаха юздите и слязоха. Роби притичаха да отведат конете.
Феар пристъпи напред и коленичи пред императора. Над долината се разнесе нов гръмогласен рев.
— Братко мой — изхриптя накъсано гласът на Рулад. — Изправи се пред нас. — Императорът пристъпи и отпусна покритата си с монети длан на рамото на Феар. — Много неща имам да ти казвам, но по-късно.
— Както заповядате, императоре.
Измъчените очи на Рулад се отместиха.
— Трул.
Той се смъкна на коляно и заби поглед в земята.
— Императоре.
— Стани. За теб също имам думи.
„Не се съмнявам.“
— Майка пристигна ли жива и здрава?
Очите за миг блеснаха раздразнено.
— Да. — Като че ли искаше да каже още нещо на Трул, но се отказа и се обърна към Б’нага.
— Добре ли са джхеките, Б’нага?
Дивашка усмивка.
— Да, императоре.
— Радваме се. Ханан Мосаг иска да говори с теб за подредбата в предстоящата битка. За тези неща е подготвена шатра. Хул Бедикт ни е нарисувал подробни карти.
Б’нага се поклони и заедно с краля-магьосник тръгна нанякъде. Хул Бедикт ги последва.
— Нашите братя — каза Рулад и мечът затрепери в лявата му ръка. — Елате. В шатрата ни чака храна и пиене. Води, Удинаас.
Робът закрачи през гъмжилото воини. Едурите се отдръпнаха и разтвориха просека пред невзрачния ледериец. Императорът, Феар и Трул тръгнаха след него.
Щом влязоха в командната шатра, Рулад се обърна към Трул.
— Колко още смяташ да ме притискаш?
Трул погледна ръката, опряна в гърдите му.
— Струва ми се, че притискащият си ти, Рулад.
Миг напрегната тишина, после брат му се изсмя хрипливо и отстъпи назад.
— Думи от миналото ни, нали? Както бяхме някога, преди… — Махна с меча. — Преди всичко това. — Измъченият му поглед се взря за миг в Трул. — Липсваше ни. — Усмихна се на Феар. — И двамата ни липсвахте. Дай вино, Удинаас!
— Ледерийско питие — каза Феар.
— Свикнах с вкуса му, братко.