„Но ти — не.“
— Цеда, инвеститурата ще започне скоро. Освен ако не искаш да принудиш крал Езгара Дисканар да те заобиколи по време на тържествената процесия, ще трябва да се отместиш.
— Не! — Старецът пак се просна върху мраморната плоча. — Не трябва! Това е мое. Моето място.
— Настояваш да отстъпи встрани? Цеда, рискуваш да си навлечеш гнева на краля…
— Важно ли е? Ни най-малко. — Пръстите му задраскаха по пода. — Това е мое. Предупреди го, Финад. Предупреди краля.
— За кое?
— Няма да бъда отместен. И който се опита, ще бъде изгорен на пепел. На пепел, Брис Бедикт.
Брис се огледа. Бяха се струпали хора — да чуят разговора. Финадът се намръщи.
— Вървете си. Всички. — Хората се пръснаха.
Брис се наведе към Цеда.
— Последния път имахте четки и бои. Какво стана с тях?
— Четки и бои? — Очите на Цеда примигаха зад лещите. — Няма ги. Изчезнаха. Кралят вече те вика, Финад. Готов е да започне процесията. Нифадас идва — той ще недоволства, но все едно. Публиката ще е малка, нали. Важно ли е? О, да. Най-добре кралят да не ми обърне внимание — обясни му това, Брис.
Финадът се изправи.
— Добре, Цеда.
— Чудесно. Хайде, върви си.
— Не мирише добре.
Трул извърна очи към демона Кенрил’а, който бе проговорил. Съществото беше по-високо от Тайст Едур на конете им. Лице с по-остри черти от тези на Люляк, черно като изсечен базалт, горните и долни кучешки зъби се подаваха остри и лъскави като сребро. Кожена яка, ризница от бронзови плочи, със засъхнала по тях сол и потъмнели от патина. Тежък кожен колан, на който бе окачен огромен крив меч. Кожени гамаши, сиви и плътни. Демонът до него се различаваше само по избора на оръжие — грамаден чук, стиснат в двете му облечени в тежки метални ръкавици ръце.
Вторият Кенрил’а се озъби.
— Мирише на вкусно.
— Разцепени кокали — каза другият. — Костен мозък.
Вонята, за която говореха, беше като от гниещи трупове. Бяха стигнали до края на полето, отвъд което се издигаше палисадата на град Брус. Наоколо имаше гробни могили, едната — разровена. Не се виждаше жива душа.
— Братя, слезте и пригответе оръжията си — каза императорът.
Трул скочи от коня и се обърна.
— К’риснан, можеш ли да доловиш нещо?
Лицето на младия магьосник арапаи беше пребледняло. Той кимна.
— В града е, мисля. Знае, че сме тук.
Рулад стисна меча с две ръце и го вдигна.
— Удинаас, ти остани с конете. Феар вляво от мен, Трул — вдясно. К’риснан, стой на пет крачки зад нас. Демони, от двете ни страни.
— Може ли първо да ядем?
— И да пишкаме. Пишка ми се.
— Да беше помислил за това, преди да тръгнем — каза първият демон.
— А ти да беше ял. Имахме резервни коне колкото щеш.
— Тишина — изсъска императорът. — Слушахме ви през целия път. Престанете, да не реша първо вас да убия.
— Няма да е разумно — каза вторият Кенрил’а. — Надушвам повече от месо. Надушвам, че нещото още е живо там… и не е приятно.
— Усещам му вкуса — каза първият демон. — И ми се повръща.
— Да беше помислил за повръщане, преди да тръгнем — каза вторият.
— Мисля за повръщане всеки път, щом те погледна.
— Стига!
— Извинявам се за брат ми — каза първият демон.
— А аз за моя — добави вторият.
„Странни тирани.“ Трул стисна копието си и застана до Рулад.
Тръгнаха през полето. Щом стигнаха до изкопа, видяха първите тела. Смазани, нахвърляни на дъното на дълбокия изкоп. Работници и войници. Потъмняла и подута от жегата плът. Бръмчаха мухи.
Заобиколиха рова и се приближиха до града. Портата беше избита навътре, двете тежки крила бяха паднали. Някъде вътре в града лаеше псе.
Улицата беше затрупана с тела. Вратите на всяка къща и сграда също бяха избити навътре. Напред и вдясно два коня стояха впрегнати, фургонът, който бяха теглили, бе преобърнат. Умората и напрежението бяха изтощили животните и едното беше клекнало. Трул се поколеба, после закрачи към тях и извади ножа си от канията. Другите изчакаха, докато режеше такъмите да ги освободи. Животните не бяха в състояние да побягнат, но се затътриха бавно на треперещите си крака.
Трул се върна до Рулад.
— Идва — каза първият демон.
По главната улица излетя ято скорци и закръжи между сградите. Птиците сякаш кипнаха на черна грамада срещу Тайст Едур и Кенрил’а. А сред птиците крачеше висока призрачна фигура, с бяла кожа и бледоруса коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Съществото беше с кожена ризница, напукана и почерняла. Нещо странно имаше в крайниците му.
— Не е въоръжен — каза Феар.
— Но е той — изсъска зад него К’риснан.