— Империята… на Серен Педак — прошепнаха устните й.
Никога не се беше чувствала толкова сама.
В столичния град Ледерас — докато отрядите войници на Джерун Еберикт просичаха с мечове пътя си през гъстата човешка гмеж, част от процесия на верни на краля граждани, тръгнали към Вечния дом, за да придружат с възторжените си възгласи коронясването, граждани, чиято кръв сега се плискаше по каменните плочи, за да ознаменува този славен ден; докато десетки хиляди скорци кръжаха все по-близо над старата кула, доскорошния Азат, превърнал се в Крепостта на Смъртта; докато Техол Бедикт — вече не на покрива си — се промъкваше по улици и улички на път към кантората на Селуш по заръка на Шурк Елале; докато детето Кетъл, мъртво доскоро, но вече много живо, седеше на стъпалата на старата кула, тихичко си пееше и плетеше венци от трева; докато лъчите на слънцето мятаха коси снопове през мъгливите пушеци — камбаните започнаха да бият.
Възвестяваха раждането на империята.
Края на Седмото затваряне.
Но книжниците бяха сгрешили. Седмото затваряне тепърва щеше да дойде.
След два дни.
Облегнат на една стена недалече от стария дворец и скръстил ръце, Първият консорт Турудал Бризад, богът, известен с прозвището Блудния, погледна в небето към облака скорци, щом камбаните закънтяха.
— Неприятни птици — каза. — Скорци…
Още два дни.
„Ужасно трагична грешка в сметките, опасявам се.“
„Ужасно трагична.“
23.
Под басейна зееше огромна подземна пещера със стени и таван, покрити с ронлива шуплеста кора. Ако някой можеше да застане сред тази древна кухина, дъждът, сипещ се над главата му, щеше да е непрестанен. Въпреки това единадесет реки се вливаха в блатата, които един ден щяха да се превърнат в град Ледерас, а процесът на ерозия, завършил с пропадането на басейна и катастрофалното пресъхване на реките и блатата, беше дълъг. Така, колкото и малко да е езерото Пропада, струва си да припомним необикновената му дълбочина. Езерото всъщност е като капак към покрива с пещерата отдолу за къща. Ето защо засмукването в дълбините му на рибарската лодка на Бурдос — единствения рибар в езерото Пропада — с мрежи и всичко, не трябваше да изненада никого. Нито фактът, че оттогава насетне, след като толкова много хора бяха видели потъването на Бурдос, никоя друга рибарска лодка не беше порила вече водите на езерото. Все едно, мисля, че говорех за внезапното сливане на всички тези реки, за притока на блатните води, събитие, случило се много преди районът да бъде населен от колонистите. Гледката трябва да е била изключително драматична, нали, колеги?
Нищо естествено нямаше в прахта, извисила се като исполин над едурското воинство.
Армиите се спуснаха от север и тръгнаха на позиции срещу цитаделата Бранс. Охреният облак надвисна като застинала вълна над водопад, свирепи ветрове заплющяха на юг от двете му страни, понесли пепел и пръст в тъмни, злокобни приливи срещу чакащите ледерийски армии и голите хълмове зад тях.
Императорът на Тайст Едур бе преоткрил славата на съживяването на мъртвите. Всяка смърт беше поредното стъпало в извисяването му към несъкрушимо господство. Съживяването, както вече бе разбрал Удинаас, нито носеше мир, нито беше безболезнено. Идваше с писъци, с раздиращ въздуха крясък. Идваше с буйна и неустоима болка, която разкъсваше разума на Рулад така, както щеше да разтерзае всеки друг, понесъл същото проклятие. А в ума на роба вече нямаше никакво съмнение, че мечът и неговият дар са прокълнати и че богът зад всичко това — ако наистина беше бог — е обзето от безумие същество.
Този път братята на Рулад бяха видели пробуждането му с очите си. Удинаас не се изненада от ужаса, изписал се на лицата им при първия писък на императора. Бяха видели конвулсиите, разтърсили тялото на Рулад от мръсно злато и съсирена кръв, хладната неземна светлина, наново блеснала в ужасяващите му очи. А той ги беше видял замръзнали, неспособни да се приближат, неможещи да побягнат — стояха взрени в ужасната истина.
Може би някъде след това — след като това смразяване се стопи, след като сърцата им забиха отново — имаше съчувствие. Рулад плачеше, а Удинаас го беше прегърнал през раменете за утеха. А Феар и Трул продължаваха да гледат, младият К’риснан седеше свит и онемял на земята зад тях, докато императорът най-сетне отново не намери себе си — детето и братът, и наскоро окървавеният воин, който беше някога — и пак хвана меча: все още присвит и треперещ, но жив.