Дума не отрониха на връщане, но от бързане изтощиха конете — за всички освен за Удинаас ездата си беше чисто бягство. Не от Форкрул Ассаил и неговата склонност към мира на студените трупове, а от смъртта. И от прераждането на императора на Тайст Едур.
Присъединиха се към армията на пет левги от цитаделата Бранс и получиха донесението на Ханан Мосаг, че е установен контакт с К’риснан от другите две армии и че всички се приближават към бойното поле, където, по свидетелството на духовете-сенки, ги очакваха ледерийските сили.
Подробности. Трескавата суматоха на последните приготовления. Удинаас беше безразличен към тях, към шепнещия ред в привидния хаос. Армията крачеше напред като някакво безглаво преселение, всеки звяр — тласкан напред от неумолимия инстинкт на насилието. Армиите винаги крачеха от сложност към простота. Точно тази малка подробност ги тласкаше напред. Очакваше ги поле, на което всичко щеше да се опрости, на което прахта, писъците и кръвта носеха хладна яснота. Това бе хладната жажда на воини и войници, на властници, крале и императори. Тази проста механика на победа и поражение, съвършената уловка, която щеше да привлече всяко око, всеки ум, съблазнен от опрощаващата игра. Очи, съсредоточени върху везните. Броиш теглилките и се взираш в поклащащите се блюда, наблюдаваш трупащите се тела като трупащи се монети и времето изчезва, умът се упражнява в безбройните и безплодни повторения на воденичното колело, и целият свят се затаява и замъглява за миг… стига никой да не разтърси масата.
Удинаас завиждаше на воините и заради простичкия им живот. За тях нямаше връщане от смъртта. Говореха просто, с езика на отрицанието. Биеха се за себе си, за другаря до себе си и дори смъртта имаше цел — той вече бе убеден, че това е един от най-редките дарове.
Или така трябваше да бъде — но знаеше, че няма да е така. Оръжието на предстоящото сражение беше магията. Може би всъщност тя щеше да се превърне в лицето на бъдещите войни по целия свят. Безумното унищожение, заличаването на неизброими животи от лицето на живия свят. Логично продължение на властници, крале и императори. Войната бе сблъсък на воли, надпревара, безразлична към собствената си цена, стремеж да се види кой ще мигне пръв — с пълно безразличие към изхода. Войната — упражнение не по-различно от жътвата на пари на Търговски уеми и поради това — безкрайно елементарна.
Тайст Едур и съюзниците им се подреждаха срещу ледерийските войски. Притъмняваше — слънчевите лъчи едва се промушваха през надвисналата вълна прах. Тук-там изтрещяваше магия и въздухът блясваше от колебливите изблици на силата, държана в готовност от двете страни. Удинаас се чудеше дали някой, който и да е, ще преживее този ден. И какви уроци ще си извлекат от тази битка оцелелите.
„Понякога играта стига твърде далеч.“
Тя стоеше до него — мъничка, смълчана, загърната в мека нещавена сърнешка кожа. Не беше казала нищо, не бе обяснила защо го е потърсила. Не знаеше какво и е на ума, не можеше да отгатне мислите й. Незнайни и дълбоко неразгадаеми.
Но я чу как вдиша треперливо. И я погледна през рамо.
— Отоците почти са зараснали.
Пернатата вещица кимна.
— Би трябвало да ти благодаря.
— Не е нужно.
— Хубаво. — Сякаш се поколеба. — Не би трябвало да го казвам. Не знам какво да мисля.
— За кое?
Тя поклати глава.
— За кое, моля ви се! В името на Блудния, Удинаас, Ледер скоро ще падне.
— Вероятно. Дълго и упорито гледах ледерийските сили. Виждам онези, които трябва да са маговете — пръснати са между редиците. Но не виждам Цеда.
— Трябва да е там. Как може да го няма?
Удинаас не отвърна.
— Ти вече не си Длъжник.
— Важно ли е това?
— Не знам.
Замълчаха. Стояха на възвишението на северозапад от бойното поле. От мястото им добре се виждаше насрещната стена на самата цитадела — грубовато внушително укрепление, надвиснало над врязана отвесно в хълма стръмнина. От двете страни на стената се извисяваха ъглови кули и на всяка бе вдигната тежка мангонела. На кулите стояха и магове, вдигнали нагоре ръце — беше явно, че подготвят ритуал, свързващ двете позиции. Сигурно беше нещо отбранително, тъй като ядрото на Кралския батальон бе разположено в подножието на цитаделата.
На запад от този батальон откъм хълмовете се изпъваше не много висок хребет, а от другата му страна бяха разположени части на кралската тежка конница и Разцепената бригада. На запад от него стояха в готовност ротите на батальон Змийски пояс, защитени по фланговете с части на бригадата Червена ярост, изтеглени до най-западния край на хълмовете Бранс и руслото на реката Дисент на юг.