Друго се затъркаля шеметно по земята към възвишението на запад от императорските сили. Нямаше какво да го спре и то помете нагоре по склона и удари по лагера с едурските жени, старци и деца.
Трул се хвърли натам, но Алрада Ан го стисна за рамото и го повлече обратно.
Ледерийски войници, от които бяха останали само кости, се въртяха из въздуха над хълмовете. Батальонът на търговците. Разцепената бригада. Батальонът на Змийския пояс. Кралският батальон. Толкова много смърт. „Край.“
А стълбовете тръгнаха напред, всеки по своя си път, на изток и запад, врязваха се в изпадналите в паника вражески редици. Поглъщаха всичко наред с несекващ и неутолим глад.
„Война? Това не е война…“
— Настъпваме!
Трул се вторачи неразбиращо в Алрада Ан. Воинът го разтърси и викна:
— Напред, Трул Сенгар!
Удинаас видя как гибелната магия се вряза през духовете-сенки, а после се затъркаля към възвишението, на което стояха с Пернатата вещица. Нямаше накъде да се бяга. Време нямаше. Беше съвършената…
Студен вятър го лъхна отзад с дъха на хилядите сенки. Помете напред и се вряза в ледерийската магия на двайсет разтега надолу по склона. Сенките го обкръжиха, сплетоха се в мрежа, за да спрат побеснелия огън. После и сенки, и огън изчезнаха.
Удинаас се обърна.
Урут и още четири жени на Едур стояха в редица на петнайсет крачки зад тях. Пред очите му две от тях се строполиха и кръвта бликна от жилите им. Урут се олюля и бавно се смъкна на колене.
„Е, добре. Не беше толкова съвършена.“
Отново се обърна към бойното поле. Императорът водеше воините си през обгорената безжизнена падина. Вражеските позиции по отсрещните хълмове изглеждаха буквално празни. От двете страни обаче се вихреше бой. Или по-скоро касапница. Там където стълбовете прах и тела още не бяха ударили, ледерийските редици сами се бяха прекършили и войниците бягаха, а джхеки соултейкън ги поваляха на земята, демони ги връхлитаха в гръб и отряди на Едур ги гонеха с трескава решимост. На изток коритото на сухата река беше прехвърлено. На запад бригада Червена ярост беше разбита и бягаше.
Ужасната магия на Ханан Мосаг продължаваше да бушува и Удинаас започваше да подозира, че и тя, както и ледерийската, е излязла от контрол. Стълбовете се раздробяваха на по-малки свои рожби. След като вече нямаше плът, започнаха да раздират земята, нагоре се вихреха пръст и камъни. Две изпъстрени с бели кости колони се сблъскаха недалече от онова, което бе останало от езерото, и сякаш се вкопчиха в смъртна схватка, чийто грохот разтърси отсрещните хълмове. След това се разделиха.
Основите на много от стълбовете се откъснаха от земята, стълбовете изхвърчаха нагоре и се разсипаха на бели и сиви облаци.
Изведнъж, докато разкъсаните отряди на Тайст Едур притичваха през бойното поле, отгоре заваляха кости и брони. Откъснати крайници, лъскави оръжия, шлемове, черепи, всичко това се заизсипва в убийствен порой над падината. Загиваха воини, настъпи паника, през полето безразборно затичаха хора.
На шейсет крачки напред и долу, покрай самото подножие на склона, крачеше Хул Бедикт с меч в ръка. Изглеждаше замаян.
Някакъв стегнат в метален шлем череп с откъсната челюст тупна и се затъркаля на пътя му, но Хул сякаш не го забеляза.
Удинаас се обърна към Пернатата вещица и изсъска:
— В името на Блудния, виж какво можеш да направиш за Урут и другите!
Тя го зяпна втрещена.
— Те току-що спасиха живота ни, Перната вещице.
И без да добави нищо повече, я остави и заслиза към Хул Бедикт.
Отгоре продължаваха да валят кости, по-малки парчета — пръсти, ребра. Зъби западаха на трийсетина крачки напред, посипаха земята като внезапно изляла се градушка, секнала толкова бързо, колкото бе започнала.
Удинаас се доближи до Хул Бедикт и извика:
— Не отивай натам!
Хул Бедикт спря и бавно се обърна. Лицето му беше мъртвешки бледо от потрес.
— Удинаас? Ти ли си това? Удинаас?
Робът го стисна за лакътя.
— Хайде. Свърши се, Хул Бедикт. Една шеста камбана време, не повече. Битката свърши.
— Битка?
— Клане тогава! Нахалост потрошени пари, не мислиш ли? Да обучиш всички тия войници. Тези воини. Всичкото това оръжие и броня. Мисля, че тези времена свършиха, нали? — Поведе го по склона. — Десет хиляди мъртви ледерии; няма смисъл дори да се заравят останките им. Две, може би три хиляди мъртви Тайст Едур. Никой не получи възможност дори да вдигне оръжие. Колко духове-сенки бяха пометени? Петдесет, шейсет хиляди?
— Трябва да… спрем. Няма нищо…
— Няма спиране вече, Хул. Напред, към Ледерас, като излязла от коритото си река. Ще има ариергарди за клане. Порти за разбиване. Улици и сгради, по които да се води бой. А след това — дворецът. И кралят. Гвардията му — те няма да хвърлят оръжие. Дори кралят да им заповяда. В края на краищата те служат на кралството, не на Езгара Дисканар. Гадно ще е, Хул Бедикт. Не чак като тук, но в някои отношения по-лошо, готов съм да…