Императорът отпусна меча. Гняв лумна в трескавите му кръвясали очи, заискри и угасна.
— Искахме битка, Удинаас. Искахме… смърт.
— Знам, императоре. Може би в Ледерас…
Рулад кимна.
— Да. Може би. Да, Удинаас. — Очите му се впиха в очите на роба. — Онези кули от кост, видя ли ги? Касапницата, плътта им…
Погледът на роба за миг се плъзна над рамото му, към Ханан Мосаг. Магьосникът беше забил очи, изпълнени с мрачна омраза, в гърба на императора. Удинаас заговори тихо:
— Ваше величество. Сърцето ви с право кори Ханан Мосаг. Но сторете го, когато дойдат баща ви и братята ви. Хладният гняв е по-силен от горещата ярост.
— Да. Знаем това, робе.
— Битката свърши. Всичко свърши — каза Удинаас и погледна към полето. — Нищо не може да… се върне. Май е дошло времето за скръб.
— Познати ни са тези чувства, Удинаас. Скръб. Да. Но хладният гняв? Но…
Мечът трепна в ръката му, настръхнал като събудена похот, и робът не видя хлад в очите на Рулад.
— Той вече усети замаха му, императоре — промълви Удинаас. — Остава само да отхвърлите… това, което току-що отмина. Братята ви и баща ви трябва да чуят това, както знаете много добре. От тях — до всички Едур. До всички съюзници. До Урут. — И добави хрипливо: — Те ще ви затрудняват, императоре — сбралите се и още сбиращи се около вас и вашата мощ. Но вие виждате ясно и вярно, защото това е ужасният дар на болката.
Рулад кимаше, загледан към приближаващите се.
— Да. Ужасен дар. Ясно и вярно…
— Ваше величество — извика Ханан Мосаг.
Рулад отвърна с небрежно махване с меча.
— Не сега.
Очите му не се откъсваха от баща му и братята му. Жегнат, с помръкнало от унижение лице, Ханан Мосаг млъкна и наведе глава.
Удинаас се обърна и загледа приближаващите се воини от рода на Сенгар. „Не отричай какво мислиш самият ти за това, робе. Кучият син Ханан Мосаг трябва да бъде убит. И то скоро.“
— Голяма победа, ваше величество — рече застаналият наблизо Терадас Бун.
— Радваме се, че я виждаш така, Терадас Бун — изхриптя Рулад.
„Блудния да ме вземе, бързо се учи младият.“
Бинадас се качи пръв на билото и коленичи пред Рулад.
— Императоре.
— Бинадас, днес наши ли бяхте, или бяхте на Ханан Мосаг?
„Ясно и вярно.“
Бинадас вдигна очи, на лицето му се бе изписало объркване.
— Ваше величество, армията на Томад Сенгар още не е имала нужда от чародейство. Настъпите ни бяха бързи. Битката тази сутрин беше жестока и с несигурен изход, но Едур се наложиха. Понесохме загуби, но това трябваше да се очаква — макар че все пак съжаляваме за това.
— Стани, Бинадас — подкани го Рулад и тежко въздъхна под златната броня.
Удинаас чак сега видя и Хул Бедикт — идеше след воините Сенгар. Не изглеждаше по-добре отпреди: вървеше като човек със спукан череп и почти в несвяст. Изпита съжаление, че се бе държал толкова грубо с него.
Томад заговори:
— Императоре, имаме вест от Урут. Съвзема се…
— Вестта ни радва — прекъсна го Рулад. — Падналите й сестри трябва да се почетат.
Веждите на Томад леко се вдигнаха, но той само кимна мълчаливо.
Императорът закрачи към Феар и Трул.
— Братя, върнаха ли се двамата Кенрил’а?
— Не, ваше величество — отвърна Феар. — Форкрул Ассаил също не се появи. Според мен гонитбата продължава.
Това беше добре, реши Удинаас. Рулад говореше за неща, които малцина от присъстващите знаеха, и така подсилваше всичко, което го свързваше с Феар и Трул. Игра за пред Томад, баща им. Игра и за пред Бинадас, който сега сигурно се чувстваше застанал на най-тясната пътека, на ръба между Рулад и краля-магьосник. И скоро трябваше да направи избора си.
„Блудния да ме вземе, каква бъркотия чака тези Тайст Едур.“
Рулад сложи ръка на рамото на Трул и пристъпи покрай него.
— Хул Бедикт, чуй ни.
Ледериецът изправи рамене, примига и зашари с помътените си очи, докато погледът му не се спря на императора.
— Ваше величество?
— Скърбим за този ден, Хул Бедикт. За тази… недостойна смърт. Искаше ни се по-скоро да е ден на доблестен триумф, на кураж и доблест, проявена и от двете страни. Предпочитахме, Хул Бедикт, този ден да беше… чист.
Хладен гняв, как не. По-голяма милост може би щеше да е Ханан Мосаг да бъде набит публично. Бъдещето се разпадаше тук и сега, разбра Удинаас. „А мое намерение ли беше това? Май по-добре щеше да е Рулад да беше посякъл кучия син на място. Чисто и просто — единственият лъжещ се с тези думи е самият Рулад. Ето ги по-добрите думи: зло и коварно.“
— Искаме да отдъхнем до утре — заяви императорът. — Когато ще тръгнем, за да вземем Ледерас и трона, който си спечелихме. Удинаас, яви се скоро при мен. Томад, до полунощ могилата за падналите да е готова за освещаване. Погрижи се погребението да се извърши с цялата подобаваща почит. И, татко — добави той, — онези ледерийски войници, с които сте се сразили днес — сложете ги в същата могила.