— Ваше величество…
— Татко, ледериите вече са наши поданици, нали?
Удинаас стоеше и гледаше разпръскващите се от билото Едур. Бинадас поговори малко с Ханан Мосаг, после закрачи към Хул Бедикт да се поздравят официално като кръвно обвързани. След това отведе ледериеца настрана.
Феар и Томад тръгнаха да уредят подробностите по погребението. Терадас Бун и другите избрани братя поеха към стана на хиротите.
Скоро на хълма останаха само двама — Удинаас и Трул Сенгар.
Едурът го гледаше така напрегнато, че робът започна да се изнервя. Обърна се и се загледа уж небрежно към хълмовете на юг.
Трул Сенгар се приближи и застана до него.
— Изглежда — промълви след малко едурът, — че ти, колкото и да си роб, притежаваш дарби, граничещи с гениалността.
— Господарю?
— О, стига, Удинаас. Ти вече си… каква е титлата? Канцлер на владенията? Първи съветник или нещо такова?
— Първи евнух, мисля.
Трул го изгледа.
— Не знаех, че си…
— Не съм. Приеми го символично.
— Добре, мисля, че разбирам. Кажи ми, толкова ли си сигурен в себе си, Удинаас, че си готов да застанеш между Рулад и Ханан Мосаг? Между Рулад и Терадас Бун, и онези побеснели палета, така наречените избрани братя на императора? Готов си всъщност да застанеш между Рулад и собствената му лудост? Сестрите са ми свидетели, а аз си мислех, че Ханан Мосаг е арогантен…
— Не е арогантност, Трул Сенгар. Ако беше, щях да съм точно толкова сигурен в себе си, колкото мислиш, че съм. Но не съм. Нима вярваш, че по някакъв начин сам съм се докопал до това положение? По свой избор? На драго сърце? Кажи ми, кога някой от нас е имал какъвто и да е смислен избор? Включително младият ти брат?
Едурът дълго не отвърна нищо. Накрая кимна.
— Добре. Но все пак трябва да знам намеренията ти.
Удинаас поклати глава.
— Нищо сложно няма, Трул Сенгар. Не искам да видя никого пострадал повече, отколкото вече е.
— Дори и Ханан Мосаг?
— Той не е пострадал. Но днес всички видяхме какво е способен да причини на други.
— И Рулад беше… отчаян?
— Разгневен. — „Но не по повод, достоен за възхищение, уви — не, той просто искаше да се бие и да умре.“ Другите, по-благородните уж чувства ги беше взел назаем. „От мен.“
— Този отговор ме кара да изпитвам… облекчение, Удинаас.
„Затова ти го дадох.“
— Удинаас.
— Да?
— Боя се от това, което предстои. В Ледерас.
— Да.
— Чувствам, че светът скоро ще се разнищи.
„Да.“
— Значи трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го задържим цял, Трул Сенгар.
Очите на Тайст Едур се взряха в неговите. После Трул кимна.
— Пази се от враговете си, Удинаас.
И си тръгна.
Робът не отвърна. Загледа се към далечните хълмове и разсейващите се пушеци от пожарите — приличаха на насмешливи сенки.
„До гуша ми дойде от войни…“
24.
Прясната топла речна вода се превърна в кръвта на Демона, жила, по която се закатери, и течението рукна около него. Знаеше вече, че някъде напред има сърце, извор на сила, едновременно чужда и близка. Господарят му не знаеше нищо за това, инак нямаше да допусне той да се приближи толкова много, защото тази сила, стига да я овладееше, щеше да разкъса стегналите го вериги.
Нещо го очакваше. В подземните потоци, които течаха несекващи под големия град на речните брегове. Беше му повелено да отнесе флотата кораби — дразнещо присъствие, порещо повърхността горе — до града. Знаеше, че близостта ще е достатъчна, за да може да скочи отведнъж и да сграбчи страховитото сърце в многобройните си ръце. Да се насити с него, а сетне да се надигне, отново свободен и обладал силата на десет богове. Да се надигне като древен от отколешния груб, хаотичен свят. Могъщ, несъкрушим и изгарящ от ярост.