— Не знам, Нисал.
Тя се остави да я отведе до пейката.
— Всичко изглежда толкова… спокойно. Съмна ли се вече?
— Слънцето изгря, да.
— Той няма да напусне трона.
— Знам.
— Той е… уплашен.
— Ето, полегнете тук. Подложете си тези възглавници. Не е идеално, знам…
— Не, съвсем добре е. Благодаря.
Очите й се притвориха още щом се отпусна. Брис я погледа още миг. Вече спеше.
Обърна се, излезе през парадния вход и закрачи по ниския коридор, където смяташе да застане за последна отбрана. Малко по-напред на централната плоча лежеше Цеда, свит на кълбо и заспал.
А до Куру Кан стоеше Джерун Еберикт. С меч в ръката. И гледаше Цеда отгоре.
Брис се приближи тихо.
— Финад.
Джерун вдигна глава и го погледна безизразно.
— Кралската прошка не ви освобождава от всичко, Джерун Еберикт.
Еберикт се озъби.
— Той е изгубил ума си, Брис. Това ще е милост.
— Не вие ще съдите.
Джерун почти се озъби.
— Готов сте да ми се противопоставите?
— Да.
Финадът се отдръпна и хлъзна меча в ножницата на бедрото си.
— Много навреме се появихте. Само още десет мига и…
— Какво правите тук? — попита Брис.
— Войниците ми са на позиции. Какво друго да правя?
— Командвайте ги.
— Днес ме чакат други задачи — изсумтя Еберикт.
Брис мълчеше. Мислеше дали да не го убие на място.
Джерун, изглежда, отгатна мислите му, защото се ухили още по-широко.
— Не забравяйте отговорностите си, Брис Бедикт. — Даде знак и влязоха десетина души от личната му охрана. — От вас се очаква да умрете, като браните краля, в края на краищата. Във всеки случай — добави, докато бавно обръщаше гръб, — току-що потвърдихте подозренията ми, за което ви благодаря. Кръв или чест.
— Знам в какво вярвате, Джерун Еберикт. Затова ви предупреждавам: Прошката не ви дава право на това.
— Говорите от името на краля? Брис Бедикт, това вече е доста нахално от ваша страна, не мислите ли?
— Кралят очаква от вас да командвате гарнизона в защита на града — а не да изоставите отговорностите си, за да оправяте личните си дела.
— Защита на града? Не ставайте идиот, Брис. Ако гарнизонът пожелае да прояви геройство до последен дъх, добре. Аз възнамерявам да преживея това проклето нашествие. Тайст Едур изобщо не ме плашат. — Обърна се и излезе заедно с охраната си.
Кръв и чест. „Нямам избор в това, Техол. Съжалявам.“
Бъг не се изненада много, когато се оказа, че е буквално сам на крепостната стена. Никой не го беше спрял, докато се качваше — целият гарнизон като че ли се бе изтеглил в други части на града. Дали тези войници щяха да окажат упорита съпротива, тепърва щеше да се разбере. Във всеки случай присъствието им беше опазило улиците почти празни.
Слугата се облегна на един зъбер и загледа едурската армия — приближаваше се по западния път. Поглеждаше от време на време и вляво, за да следи приближаването на флотата и огромния, носещ гибел демон под нея — призрачно присъствие, почти препречило реката и протягащо се на половин левга надолу по течението. Ужасно, жестоко създание, напрегнало се в стягащите го чародейни вериги.
Западната порта беше зейнала, охрана нямаше. Авангардът на Едур вече беше приближил на хиляда крачки и напредваше предпазливо. От двете страни на колоната, в канавките и околните поля, се появиха първите вълци соултейкън.
Бъг въздъхна и хвърли поглед към единствения друг човек, озовал се на стената с него.
— Мисля, че ще трябва да работиш бързо.
Художникът беше доста известна и добре позната личност в Ледерас. Буйната коса, почваща от темето и сливаща се с брадата, покрила челюстта и шията, скриваше цялото му лице освен едрия буцест нос и двете малки сини очи. Беше нисък и жилав и рисуваше трескаво, като подскачаше възбудено — често на един крак, — размазваше петна боя по платното, което като че ли винаги се оказваше твърде малко за образа, който искаше да улови. Тази липса на перспектива отдавна се бе издигнала до равнище на техника, а после — и на съвсем легитимен стил, доколкото художествените стилове изобщо можеше да са легитимни. Той се намръщи на подхвърлянето на Бъг и застана на един крак, като опря стъпалото на другия на коляното си.
— Сцената, глупако! Дамгосана е в ума ми, ей тука, зад това око, лявото. Не забравям нищо. Никой детайл. Историците ще възхваляват днешната ми работа, ще видиш. Ще я величаят!
— Значи си я привършил?
— Почти. Още много, много малко, да, да. Почти е готова. Всеки детайл. И друг път съм го правил. Това ще кажат. Да, правил съм го и друг път.