— Соултейкън. Пресичали са ни се и преди пътищата със соултейкън.
Бъг кимна.
— Ако джхеките се доберат до своя бог, разбира се, ще го защитават…
— Колко е далече?
— Само няколко улици, в един изоставен храм.
Лоста кимна и попита:
— Този бог соултейкън ли е, или д’айвърс?
— Д’айвърс.
Вреченият се обърна към Корло и той подвикна:
— Всички готови! Чака ни тежък бой.
Шанд ги зяпна.
— Какво да кажа на Шурк, ако се появи междувременно?
— Няма да се бавим — увери я Лоста, докато вадеше меча си.
— Чакайте! — Шанд се обърна към Бъг. — Как разбра, че те са тук?
Слугата сви рамене.
— Блудния ме е сръгал, предполагам. Пази се, Шанд. И да предадеш много здраве на Хеджун и Рисарх от мене, нали?
Само петдесет крачки каменен път между тях и зейналите порти. Трул Сенгар се подпря на копието си и погледна към Рулад.
Императорът, с мечата кожа на раменете, попрегърбен, крачеше напред-назад като звяр, без да откъсва очи от портата. Ханан Мосаг и оцелелите му К’риснан бяха продължили още десет крачки сред духовете-сенки, които вече леко се плъзгаха напред.
Призраците стигнаха до портата, задържаха се за миг във въздуха, после се спуснаха и нахлуха в града.
Ханан Мосаг се обърна и закрачи назад.
— Всичко е както го усетихме, императоре. Присъствието на Цеда не се долавя никъде. В гарнизона има едва шепа дребни магове. Духовете и демоните ще се оправят с тях. До обяд би трябвало да си всечем пътя през барикадите и да стигнем до Вечния дом. Подходящ час да се качите на трона.
— Барикади — повтори Рулад и кимна. — Добре. Искаме бой. Удинаас!
— Тук! — Робът пристъпи напред.
— Този път, Удинаас, ще останеш да придружаваш Домакинството, под заповедите на Урут.
— Императоре?
— Няма да рискувам живота ти, Удинаас. Но ако паднем, веднага ще бъдеш изпратен при нас.
Робът се поклони ниско и отстъпи назад.
Рулад се извърна рязко към баща си и братята си.
— Влизаме в Ледерас. И ще вземем своята империя. Пригответе оръжията си, наша кръв!
Закрачиха напред.
Трул погледна за миг Ханан Мосаг и се зачуди какво ли крие магьосникът. После тръгна след другите.
Хул Бедикт беше сред воините от втория отряд, който трябваше да влезе в Ледерас. На двайсет крачки след портата спря отстрани и загледа влизащите настръхнали воини. Никой не му обърна внимание. От близките сгради, иззад открехнатите кепенци, поглеждаха пребледнели лица. По-натам, над речните кейове, кръжаха чайки и пищяха в паника. Някъде напред по главната улица боят при първата барикада беше започнал. Изтътна магия, последвана от писъци.
Безсмислена загуба на човешки живот. Дано само не всички войници от гарнизона се окажеха толкова глупаво храбри. Вече нямаше никакъв смисъл да се бият. Ледер беше завладян. Оставаше само да се свали един безсилен крал и неговите измамни съветници. Единственият наистина справедлив акт в тази война, ако питаха него.
Скръбта му по брат му Брис се беше изчерпала. Макар Брис все още да не беше мъртъв, смъртта му все пак беше възможно най-сигурният изход. Кралският защитник щеше да умре, защитавайки краля. Беше трагично и ненужно, но щеше да е последната традиция, изиграна от ледериите, и каквото и да направеше или да кажеше Хул, не можеше да го предотврати.
Всичката пепел се беше утаила в ума му. Касапницата зад тях, убийствата, които предстояха. Беше изменил, за да види края на безумната поквара на своя народ. Това, че победата изискваше смъртта на Брис, беше последният пласт пепел, който да погребе душата му. Оправдание нямаше да има.
И все пак една отговорност му бе останала. Когато и третият отряд на Тайст Едур навлезе през портите, той се обърна и закрачи по една странична уличка.
Трябваше да поговори с Техол. Да обясни някои неща. Да каже на брат си, че знае за измамите, за кроежите. Надяваше се, че Техол ще е единственият в Ледерас, който няма да го мрази за това, което бе сторил.
Имаше нужда от нещо като прошка.
Затова, че го беше нямало, за да спаси родителите им преди толкова години.
Затова, че сега нямаше да може да спаси Брис.
Прошка. Нещо толкова просто.
Удинаас стоеше сред другите роби от дома на Сенгар — чакаха реда си да влязат в Ледерас. До ушите им вече бе стигнала вестта, че има бой, някъде напред. Урут стоеше наблизо, а с нея — и Майен, увита в дебело наметало, с измъчено лице и помръкнали очи. Урут беше неотлъчно до нея, сякаш се боеше да не би младата жена да се опита да избяга. Не от състрадание към Майен обаче. Единственото, което вече беше важно, бе детето.
Горката Майен.