Удинаас знаеше как се чувства. Обхвана го нещо като треска, кръвта му сякаш кипна. Пот рукна по тялото му под ризата. Кожата му сякаш пламна. Постара се да изглежда спокоен, но се боеше, че е на ръба да изгуби самообладание.
Усещането беше дошло внезапно, като някаква вътрешна вълна от паника, като някакъв безлик ужас. Усили се…
Замаян, едва след миг осъзна какво става. И ги обля ужас.
Вайвалът.
Оживяваше вътре в него.
С Б’нага начело джхеките нахлуха в града. Тичаха на дълги плавни отскоци, с ниско наведени глави, душеха и търсеха миризмата на своя бог. И я намираха, сред горчиво-киселата миризма на страх, заливаща Ледерас: нетърпение, съзнание, погълнато от ярост.
Радостен вой се надигна и изпълни града, заотеква по улиците от гърлата на над девет хиляди вълци. И вся ужас сред спотаените граждани. Девет хиляди вълци с бяла козина, втурнали се по улици, сбиращи се към стария храм, порой обзети от безумие зверове.
Б’нага добави своя глас към този смразяващ вой и сърцето му се изпълни с дива радост. Глутницата ги чакаше. Демони, призраци, Тайст Едур и проклети императори вече не бяха нищо. Мимолетни и случайни съюзници. Това, което щеше да се роди в Ледерас, бе възнесението на джхеките. Империя на соултейкън, с бог-император на трона. Рулад разкъсан на парчета, всеки Едур разкъсан на кърваво сладко месо, мозъкът от натрошените кости, разцепени черепи, жадно изгълтан мозък.
Този ден щеше да свърши с такова клане, че никой оцелял нямаше да го забрави.
Този ден, каза си Б’нага с безмълвен смях, беше на джхеките.
Седемдесет и трима от най-добрите бойци в отряда му се бяха строили в стена от щитове зад Морох Неват. Държаха най-големия мост над Главния канал, подходящо място за тази жалка драма. Най-хубавото беше, че зад тях се издигаше Третата тераса, по която вече излизаха граждани. Зрители — ледерийският талант. Несъмнено се правеха и облози, а пък Морох Неват най-малкото щеше да си има публика.
Навъсените погледи, слуховете за проявения от него страх при Високи форт днес щяха да секнат. Не беше много. Но достатъчно.
Помнеше, че беше обещал да направи нещо за Турудал Бризад, но наглите му твърдения не го бяха убедили особено. Приказките за разни богове, и то от устата на един напудрен консорт — е, това трябваше да почака за някой друг ден, за друг живот. Суетният любовник на изгубената кралица и онзи омразен канцлер да си водят своите битки — Морох искаше да кръстоса оръжие с Тайст Едур.
Стига да му позволяха. Мизерната смърт от магия бе много по-вероятна.
Някой от войниците изпъшка.
Морох кимна — и той бе видял първите Едур да се приближават.
— Дръжте тая стена — изръмжа той и застана на пет крачки пред щитовете. — Отрядът е малък — нека пратим душите им в нужника на Блудния.
В отговор на дръзките му думи войниците нададоха викове — грозни, изпълнени с жажда за кръв закани. Мечове заудряха по ръбовете на щитовете.
Морох се усмихна. „Видяха ни.“
— Вижте ги, бойци — вижте как се поколебаха.
Войниците зареваха предизвикателно.
Тайст Едур бавно продължиха напред. А в челото им — воин, брониран в злато.
Морох вече го беше виждал.
— Блудния да ме благослови дано! — прошепна и се обърна рязко. — Императорът! Оня в златото! — Завъртя се отново и закрачи напред, към самия край на моста. Вдигна меча и изрева: — Рулад! Ела срещу мен, проклето изчадие! Излез напред и умри!
Бъг посочи по улицата.
— Виждате ли го онзи там? Това е Турудал Бризад. На него ще свършите тази услуга. Ако се окаже неблагодарен, издърпайте му ушите. Аз трябва да вървя, но скоро ще се върна…
Въздухът изведнъж се изпълни с вой, от север и от запад.
— Проклятие — изсумтя Бъг. — По-добре тръгвайте. А аз по-добре да остана — добави и се запъти към Блудния.
— Корло! — сопна се Лоста, докато тръгваха след слугата.
— Ъмм, объркано е малко, Вречен. Пък и нищо не мога да чуя.
Лоста кимна и каза:
— Вадете оръжията. Колко са вътре, Корло?
— Шест. Любимото им число.
— Да вървим.
Бъг вече беше напред, деляха го петнайсетина крачки от Турудал, който се беше обърнал към него, когато Вреченият и малкият му отряд затичаха по улицата.
Щом наближиха Блудния, богът вдигна учудено вежди и посочи входа на рухналия храм.
Пурпурните смениха посоката и подминаха Турудал Бризад.
Бъг чу как Лоста подхвърли на бога едно „много-ми-е-приятно-айде-до-скоро“ — и след миг Вреченият и войниците му вече нахлуваха в тъмния вход.
Зверски крясъци, мъжки рев и оглушителен трясък на магия…
— Той е мой! — изръмжа Рулад, вдигна меча и закрачи към самотния ледериец на моста.