„Предаден. Моят син е предаден.“
О, как щяха да платят!
До ушите й стигаха шумове от битка, вече из целия град. Нашествениците се изливаха в улиците, пресрещаха ги отчаяни войници. Кетъл — притичваше от едно укритие към друго в обраслия с храсталаци двор — се изплаши и се разплака. Беше сама.
Петимата убийци почти се бяха освободили. Гробницата им се разпадаше, дебели бразди разтваряха влажната черна земя, камъни стържеха и трещяха. Приглушените пет гласа се сляха в монотонна песен, тежка като глух тътен на барабани… надигаха се, все по-близо към повърхността.
— Ооо! — простена момичето. — Ооо, къде са всички? Къде са приятелите ми?
Залитна към могилата, където бе единственият й съюзник. Беше там, толкова близо. Пресегна се и…
… и нещо я задърпа навътре, навътре в топлата пръст, през нея, после навън, тя залитна и крачето й се хлъзна по някакъв кален бряг. Пред нея, под сиво небе, се простираше мръсно блато.
И… почти на ръка разстояние от тъмната вода се издигаше фигура. Бяла кожа, дълга коса, оцапана с тиня.
— Кетъл! — Гласът — като протегната за сетна надежда ръка на давещ се. — Зад тебе! Пресегни се…
Тя се обърна.
Два меча. Върховете им бяха забити в калта.
— Кетъл, вземи ги… дай ги…
Плясък, пъшкане — и тя отново се обърна към водата, и видя голите ръце на друга фигура, дращеха да се вкопчат в приятеля й — женски ръце, тънки и мускулести. Повлякоха го надолу — тя видя как той стовари лакътя си в свирепо сгърченото черно лице, което за миг се показа от тинята. Плисна кръв. Но вкопчилите се в него ръце не го пуснаха.
И двамата потънаха в кипналата, разпенена вода.
Кетъл проплака и запълзя към мечовете. Издърпа ги от калта и се хлъзна надолу към водата.
Сред пляскащите вълни се мятаха ръце и крака.
Кетъл се сви разтреперана и зачака.
Толкова лесно. Отново роб, след като Вайвалът беше изпълнил тялото му, бе изцедил волята му от всеки мускул, от всеки орган; кръвта бушуваше в жилите му. Удинаас едва можеше да вижда през собствените си очи, улица след улица пробягваха пред тях като в мъгла. Внезапни мигове на жестока яснота, когато се натъкна на три вълка соултейкън — обърнаха се като един и изръмжаха с оголени зъби — и вече беше сред тях, ръцете му се бяха свили като нокти на хищна птица, дълги колкото палец нокти заразкъсваха вълча плът, стягаха се около ребра и ги изтръгваха. Огромен юмрук се натресе в скачаща зъбата муцуна, изпращя прекършена кост — вълчата глава изведнъж клюмна, с угаснали в смъртта очи.
И отново напред.
Господарят му имаше нужда от него. Сега. Нямаше време за губене.
Роб. Погълнат от своя дълг. Нищо повече от сечиво.
И това бе отровата на покорството, осъзна Удинаас.
Близо, все по-близо.
„Нищо ново няма в това, че те използват. Погледни тези проснати трупове. Горките ледерийски войници, нападали мъртви без никакъв смисъл. За да защитят трупа на едно кралство, отново и до последния — негови граждани. Кралството, което не помръдва, кралството в служба на бога на прахта — ще намериш храмовете в кривите задни улички, в цепнатините между камъните.“
„Няма да намерите, приятели, по-сладък свят от този, където чест, вяра и свобода са понятия, заравнени до едно на пластове толкова тънки, като омраза, завист и измяна. Всяко понятие — уязвимо за всеки най-жалък полъх, разбъркани и омесени. Свят, който не иска от теб да се опълчиш на мъглата на святото безразличие.“
„Богът на прахта се издига всевластен.“
Дванадесет вълка, връхлитаха право към него.
Щеше да има забавяне, явно.
Удинаас оголи зъби.
— Как го постигаш? — попита Бъг.
Блудния го изгледа накриво.
— С вълците ли?
— Те са навсякъде освен тук, а отдавна трябваше да дойдат.
Богът сви рамене.
— Избутвам ги настрана. Не е толкова трудно, колкото се опасявах, макар че водачът им е твърде умен — много трудно е да го заблудиш. А и зверовете непрекъснато се натъкват на друго… противодействие.
— Какво противодействие?
— Друго.
В този момент врясъците в храма секнаха. Тишина и никакво движение от тъмния вход. После — мърморещи гласове и ругатни.
Пръв се появи магът, Корло, с гръб към тях. Влачеше нещо, което оставяше дири кръв.
Загрижен, Бъг пристъпи напред.
— Жива ли е?
Корло — целият в рани и синини — го изгледа дивашки.
— Не е, проклет да съм.
— Съжалявам — смотолеви Блудния.
От входа излязоха още войници. Всички бяха ранени, един — тежко, лявата му ръка бе почти откъсната от рамото и се поклащаше на няколкото розови сухожилия. Очите му бяха оцъклени.
Корло изгледа навъсено Турудал Бризад.
— Можеш ли да измислиш някакъв цяр? Преди да ни е изтекла всичката кръв…
Лоста излезе от порутения храм и прибра меча си в ножницата. И той беше плувнал в кръв, но не негова. Лицето му беше тревожно и навъсено.
— Очаквахме вълци, проклети да сте — изръмжа той и изгледа кръвнишки Блудния, който се беше приближил и бе положил ръце върху най-тежко ранения. Под тях избуя нова плът и стегна ръката за рамото. Лицето на войника се кривеше от болка.
Турудал Бризад сви рамене.
— Нямахме много време за уточнения с какво ще се биете, Вречен.
— Проклети котки — изръмжа Лоста.
— Коткогущери искаш да кажеш — подхвърли един от гвардейците и изплю кръв на камъните. — Понякога си мисля, че природата се е побъркала.
— Е, тука си прав, Хафпек — каза Корло и се наведе да затвори клепачите на мъртвата, лежаща в краката му.
Изведнъж Лоста се хвърли покрай Блудния, вдигна ръце и…
… и един огромен бял вълк, изпънал напред ноктести лапи, изхвърча от близката уличка и се хвърли към Турудал Бризад, който тъкмо беше започнал да се обръща.
Вреченият го улови във въздуха, лявата му ръка се стегна около десния крак малко под рамото, дясната се вкопчи в гърлото под челюстите на звяра. Лоста надигна вълка, завъртя го и го натресе с главата напред в калдъръма. Черепът на звяра се пръсна, краката му заритаха, соултейкънът се пльосна по гръб, жълт бълвоч швирна от устата му и от слабините му на дъга плисна урина. След миг крайниците замряха, но урината продължи да струи на фонтан, дъгата се смали и секна.
Лоста отстъпи назад.
Хафпек изведнъж прихна:
— Напика те!
— Млък! — изръмжа Лоста и погледна мокрите си крака. — Гуглата да ме вземе дано, ама че вони!
— Трябва да се връщаме на кораба — каза Корло. — Тия вълци са навсякъде. Не мисля, че ще мога да ги задържа дълго.
— Но аз мога — рече Турудал Бризад.
— Какво се промени, освен че накълцаха Глутницата? — попита Бъг.
Блудния посочи мъртвия соултейкън на земята.
— Тоя беше Б’нага, водачът на джхеките. — И изгледа Бъг, смаян и почти невярващ. — Добре ги избра.
— Това отделение успя да се отърве от Ассаил. — Бъг сви рамене.
Очите на бога се разшириха, той се обърна към Лоста и каза:
— Ще ви осигуря чист път до кораба ви…
— Проклятие — изпъшка Бъг. — Излизат.
— Нова неприятност ли? — попита Лоста и ръката му посегна към меча на бедрото му.
— Не тук — отвърна Бъг. — Но не е далече. — И изгледа преценяващо Вречения.
Лоста се намръщи.
— Корло, върни отделението на кораба. Добре, старче, води.
— Не трябва да…
— Трябва. Както ме напика тоя вълк, трябва да си изкарам яда на някого. Битка ще е, нали?
— Може да се окаже, че Глутницата са като кутрета пред това.
— Може? Да или не?
— Добре де, тази битка може да я загубим.
— Чудесно — отсече Вреченият. — Да тръгваме и да се свършва.
Слугата въздъхна.
— Добре. След мен тогава. Отиваме при един мъртъв Дом на Азат.
— Мъртъв? Гуглата да ме вземе, това си е направо градинско увеселение.
„Градинско увеселение? Харесва ми този човек.“
— А ние се самопоканваме, Вречен. Още ли си с мен?
Лоста хвърли поглед към Корло, който беше пребледнял и клатеше глава за „не“, и изръмжа:
— Като ги опухаме, ела да ни намериш, Корло. И гледай да дойдеш навреме.
— Вречен…
— Изчезвай.
Бъг се обърна към Блудния.
— Ти идваш ли?
— Само духовно. Боя се, че трябва да свърша още една работа. А… — добави той, докато Бъг и Лоста се обръщаха да тръгнат, — скъпи слуга, благодаря ти. Както и на вас, Вречен. Всъщност колко Вречени са останали в Пурпурната гвардия?
— Представа нямам. Няколкостотин, предполагам.
— Пръснати тук-там…
Сивокосият войник се усмихна.
— Засега.
— Май ще трябва да потичаме — каза Бъг.
— Достатъчно ли си бърз? — попита Лоста.
— Бърз съм като светкавица — рече Бъг.