— Притеснението е каква роля ще има старият му Финад Хул Бедикт при отиграването на всичко това — каза Нисал.
Брис извърна очи. Започваше да се чувства като под обсада. Ако не единият му брат, то другият.
— Ще размисля.
— Само не се бавете, Финад — каза Унутал Хебаз.
— Ден-два, може би.
— Става. Дотогава, Брис.
— Лека нощ, Преда, Лека нощ, Първа конкубинке.
И напусна кабинета.
В коридора, на пет крачки от двамата гвардейци, стоящи на стража пред вратата, от която току-що беше излязъл, забави стъпки и спря. Остана неподвижен, без да усеща любопитните погледи, вперени в гърба му.
Три титли се въртяха в умовете на двамата стражи. Майстор на меча, Финад и Кралски защитник. И трите бяха повод за завист и възхищение. Но в този момент стражите му се чудеха, както беше застанал на място — сякаш съвсем сам в един огромен и смазващ свят. С очи, явно вперени в някаква вътрешна картина. С неизмерима тежест на раменете. Зачудиха се, но само един кратък миг на ефимерно съчувствие, бързо сменено от други, по-силни чувства — завист и възхищение. И от киселата убеденост на по-низшия, че върховната власт си заслужава много жертви, в това число и самотата. И че Кралският защитник може адски добре да понесе това.
— Тук няма място за чувства — заяви Техол. — Съжалявам, че трябва да го кажа. Ледерас не прощава. Не можем да си позволим грешки. В името на Блудния, отпусни се, Ублала. Почваш да посиняваш. Все едно, както вече казах, Шанд, непредпазливо е да сме непредпазливи. С други думи, не можем да продължаваме да се срещаме така.
— Упражняваш ли се? — попита Рисарх.
— В какво?
Бъг се окашля.
— Утре имам среща с кралските архитекти.
— Най-после! — въздъхна Шанд от мястото си до масата и разтърка очи с юмруци, преди да продължи: — Доколкото схващаме, засега не се случва нищо.
— Ами нали точно това впечатление искаме — отвърна Техол.
— Добре, но това е външното впечатление. Не трябва да се отнася и за нас, идиот такъв. Ако ние не сме в схемата, значи никой не е.
— Подготовка, Шанд. Укрепване на базата. Това не може да се претупва. Сега трябва да тръгвам.
— Какво?
— Късно е. Леглото ме зове. Спретнете една стаичка за Ублала. Намерете му някакви дрехи. Може би и някое оръжие, с което знае да борави.
— Не ме оставяй тук! — проплака Ублала.
— Това е само бизнес — увери го Техол. — Тук си в безопасност. Нали, Шанд?
— Разбира се — измърмори тя.
— Много внимавайте. Или ще наема телохранител за нашия телохранител.
— Може би Ублала има брат.
Техол махна на Бъг и се запъти към вратата.
— Предполагам, че срещи като тази са полезни. От време на време.
— Несъмнено — отвърна Бъг.
Навън гъмжеше от народ. През лятото дюкяните оставаха отворени до късно, за да се възползват от сезонното оживление. Жегата будеше неспокойство, а това правеше хората по-ненаситни. В разгара на сезона, когато температурите станеха непоносими, щеше да последва пълно изнервяне — и дългове.
Техол и Бъг скоро оставиха главната улица покрай канала и продължиха по малки криви улички — постепенно напуснаха безогледно харчещите тълпи и се озоваха сред бездомниците. От сенките им подвикваха гласове, дрипави деца ги гонеха, някои посягаха с мръсните си ръце да дръпнат Техол за ризата, след което се разбягваха със смях. Скоро те също останаха зад гърба им и стана пусто.
— Ах, благословената тишина на милия ни квартал — въздъхна Техол. — Това тичане презглава винаги ме притеснява. Все едно че настоящето е безкрай.
— Да не би да си изпаднал в съзерцателния си период? — попита Бъг.
— За малко. Приключи, за щастие.
Влязоха и Техол закрачи към стълбата.
— Почисти сутринта, ако можеш.
— Не забравяй, тази нощ ще имаш гост.
— Не само насън?
Техол се качи на покрива, затвори капака, после загледа звездите. Тя се появи от тъмното и каза:
— Закъсня.
— Не съм. До полунощ има още четвърт час.
— Така ли? О.
— И как е животът, Шурк? Извинявай, изпуснах се.
— Точно тая шега не я бях чувала досега. Мизерно съществуване. Ден след ден, нощ след нощ. Една стъпка пред другата, все напред и напред, без определена посока.
— Това, че си умрял, не променя ли всичко?
— Не ме карай да се смея, Техол Бедикт. Когато се смея, храча слуз. Искаш да ми предложиш договор. Каква е работата?
— Е, еднократна поръчка всъщност.
— Дългосрочен договор. Еднократните ги отказвах, докато бях жива. Защо трябва да ги приемам сега?
— Трудово осигуряване. Естествено. Вече не си млада. — Отиде до леглото си и седна. — Добре. Помисли за предизвикателствата, които предлагам. Имам предвид обекти, до които нито един жив крадец не би се докоснал. Всъщност само някой висш маг или някой умрял може да надвие преградите и да не остави следа. На висши магове не вярвам, така че оставаш ти.