Крофт беше наясно, че няма да може да убеди Мърси да не заминава заради книгата. При това положение нямаше друг избор, освен да отиде с нея, за да се срещне с Гладстоун. Някой трябваше да се грижи за нея, в случай че Гладстоун се окажеше човекът, който би трябвало вече три години да е сред мъртвите. А и Крофт знаеше, че е необходимо да бъде въведен по някакъв начин в дома на Гладстоун, ако иска да разкрие истината.
Всичко бе взаимосвързано.
Прелъстяването тази вечер беше нужно, както и всичко останало в плановете му. Той се примири с тази мисъл, въпреки че имаше известни съмнения дали Мърси би приела нормално всичко, ако знаеше цялата история.
Не, не угризения на съвестта го държаха буден тази вечер.
Това, което гонеше съня от клепачите му, бе съзнанието, че в крайна сметка не бе съумял да контролира изцяло собствените си реакции, когато се любеха. Беше се увлякъл от зашеметяващо изкусителния начин, по който Мърси откликваше на ласките му. Беше го направила свой пленник, макар да си казваше, че именно той я бе завладял.
В крайна сметка не бе успял да изиграе ролята на хладнокръвен прелъстител, който владее положението през цялото време, от началото до края.
Самият той се бе оказал прелъстен.
ПЕТА ГЛАВА
Еразмъс Гладстоун се бе излегнал на елегантния фотьойл, тапициран в бяла кожа, и съзерцаваше разкошния планински пейзаж през прозореца на дневната си. Отпиваше от чашата първокласен портвайн, който Изабел току-що му бе сипала, и може би вече за хиляден път си казваше, че това планинско убежище е най-подходящо за него. Красиво. Изолирано. Защитено.
Освен това бе снабдено с няколко различни маршрута за бягство. Добре си бе научил урока от преди три години, когато бягството му бе възможно само през един-единствен, почти разрушен стар тунел, който по всяко време можеше да се срине над главата му. Не бе обърнал много внимание на ремонта на тунела, защото изобщо не очакваше, че ще му се наложи да го използва. Тук обаче първо нареди да построят тунела, преди даже да добавят обширното подземие към къщата.
Работникът, който му бе помогнал да изкопае и укрепи подземния коридор, пострада при един злополучен инцидент по планинските пътища съвсем скоро след приключването на аварийния проход. Сега Гладстоун се чувстваше в безопасност. Никой друг не знаеше за тунела. Далас, Ланс и Изабел пристигнаха едва след завършването му.
Бе смятал, че е в безопасност и на острова. Географското разположение го бе държало извън контрола на американските закони и извън обсега на местните власти, твърде слаби по островите в Карибско море. Острият му ум по деловите въпроси го правеше независим от конкуренцията. Слепият фанатизъм на последователите му пък го правеше недосегаем за предателство, или поне така си мислеше тогава. Бе раздал оръжие на по-буйните и фанатични свои следовници, за да се застрахова срещу вероятността да бъде атакуван от наемници.
Но се бе оказал неподготвен за един-единствен призрак, който се появи от нощния мрак.
Сега обаче Гладстоун реши, че няма да стори същата грешка и втори път и да се обгради е цяла армия заслепени глупци. Няма да разчита на фанатизма и наркотиците, за да си осигури нечия вярност. Този метод криеше прекалено много рискове, както сам се бе убедил преди три години.
Този път реши да разчита на проста организация. Изолираното място в планините, аварийните изходи, електронните механизми за сигурност, кучетата, тримата внимателно подбрани телохранители, чиято вярност бе подсигурена с изнудване, пари и личен чар — това бяха гарантите за новия му живот. Сега групата е много по-малка, по-подбрана и по-податлива, развеселен си помисли Гладстоун. Всеки непознат или призрак, който се промъкне между тях, веднага ще бъде разпознат.
Еразмъс отпусна среброкосата си глава на облегалката на креслото, затвори сините си очи и си припомни виковете, бушуващата огнена стихия и задушаващия дим. Тази сцена се бе запечатала завинаги в съзнанието му, защото онази нощ самият той бе на крачка от смъртта, и то щеше да загине от ръцете на човек, когото никога не бе виждал — един призрак, според отчаяните вопли на последователите му.
Знаеше, че този единствен воин трябва да е бил човек от плът и кръв, въпреки истеричните твърдения на изпадналите в паника членове на Обществото, които се бяха стълпили да търсят спасение при водача си в онези трескави моменти. Та той нямаше време да се притеснява за никой друг, освен за себе си. Дори да не е бил среднощно привидение, мъжът, унищожил островната крепост на Обществото на посветените, бе действал като такова. В резултат от нападението си бе оставил поражения, от които Гладстоун едва сега започваше да се възстановява.