— Защо, по дяволите, ми причиняваш това? — попита той и отиде до прозореца.
Въпросът бе тъй тихо изречен, че Мърси не бе съвсем сигурна дали изобщо бе искал тя да го чуе. Питаше сам себе си и очевидно не можеше да си даде отговор.
— Крофт…
Той не й обърна внимание и прокара пръсти през тъмната си коса, без да отделя очи от прозореца.
— Прекарах тридесет трудни минути, опитвайки се да проясня мозъка си, а ти за по-малко от пет минути успя да провалиш всичко.
— О, Крофт.
Той се извъртя и й хвърли обвинителен поглед.
— Дяволите да го вземат! Аз никога не си изтървавам нервите!
— Не трябва да се ядосваш на себе си само защото се чувстваш малко раздразнен от думите ми. Имаш пълното право да си… — тя търсеше правилната дума — … изненадан от факта, че съм решила да поема инициативата в тази връзка. Склонен си да се налагаш и през последните няколко дни в една или друга степен именно ти владееше положението. Естествено за теб е шок да чуеш, че искам да огранича физическата страна на нещата, но…
Прекъсна я с рязко движение на ръката.
— И дума да не съм чул повече, Мърси. Предупреждавам те. Ако не искаш самата ти да получиш няколко изненади и шокове, то си затвори устата, докато си изпия чая и си изям закуската.
Мърси, която вече почти бе отворила уста, за да му възрази, веднага млъкна. Безмълвно го проследи как с гъвкава походка се отправя към банята.
Крофт очевидно преминаваше през труден период и явно му трябваше малко време.
Това прозрение обаче не можа да спре широката усмивка, която внезапно се появи на устните й.
Няколко часа по-късно Мърси седеше на мястото до шофьора в наетата тойота и се бореше с огромната сгъната карта на Колорадо, която й бяха дали в агенцията за наемане на автомобили. Потеглили бяха от летището в Денвър, следвайки междущатска магистрала номер 25 на юг според указанията, които бяха старателно напечатани на едно листче и оставени в агенцията за нея.
Като излязоха от сивия облак смог край Денвър, пред очите им се разкри примамливото синьо небе над Колорадо. Късното следобедно слънце, изглежда, печеше по-силно, отколкото във Вашингтон. От дясната им страна високата снага на Скалистите планини се простираше край самата магистрала и мамеше по-смелите шофьори да се отклонят от пътя и да опитат късмета си в една доста по-примитивна обстановка. Повечето коли обаче изобщо не обръщаха внимание на подобни предизвикателства.
Караше Крофт; движенията му бяха спокойни и пестеливи, а цялото му внимание бе погълнато от потока коли край тях. Беше поел уреждането на формалностите в агенцията за наемане на автомобили и бе избрал „Тойота Селика“, подходяща за планинските пътища. Мърси тайничко го наблюдаваше и усещаше мълчаливата му съсредоточеност. Той прави всичко по този начин, помисли си тя. Умееше да се концентрира и да съсредоточава цялата си енергия върху задачата пред него.
Не беше от мъжете, които биха се отклонили от предначертания път.
— Какво има — малко сърдито я попита Крофт, — да не си объркала нещо в указанията?
Мърси сбърчи нос недоволно.
— Не, не съм объркала нищо в указанията. Почти сме стигнали до отбивката за планината. Остават само няколко километра.
Веднага след закуската от топли палачинки и чист кленов сироп, които Мърси сервира, между двамата се възцари сравнително приемлив мир. Това обаче не значеше, че от време на време не си разменяха остроти по един или друг повод. Например Крофт едва не се оказа залят с цяла чаша димящ чай, след като направи грешката да се оплаче, че имало само чай в пакетчета. Прояви достатъчно здрав разум да млъкне и да се оттегли на момента.
Отначало тя реши, че периодичните избухвания на Крофт се дължат на накърненото му мъжко достойнство. Но сега стигаше до извода, че нещо друго лежи в основата на всичко. Имаше странното чувство, че мисълта му е заета със съвсем друг въпрос, нещо много по-важно от някаква си опърничава жена. Мърси доста се обезпокои от тези си размишления.
— В бележката си господин Гладстоун предлага тази вечер да отседнем в някакъв мотел близо до ски-курорта. Бил един от малкото, отворени по това време на годината. А утре сутринта да стигнем с колата до дома му. — Мърси се наведе напред, за да може да разчете знаците, които пробягваха над колата. — Ето отбивката. Свий тук и поемай към планините.
Крофт послушно отби колата от магистралата и потегли по тесния двупосочен път, който водеше към стръмния терен нататък. Скоро край тях се издигнаха планините и пътят се вряза дълбоко между масивите. Рядката растителност изведнъж стана буйна и премина в тъмнозелена гора, която скри изгледа към далечните върхове.