— Никога не съм си падала особено по планините — рече Мърси, за да завърже разговор. — Всичко е толкова потискащо. През деня все е сумрачно, а пък нощем си е направо непрогледна тъмница. А дърветата издават чудати звуци.
— Звучи странно, като се има предвид, че живееш в северозападната част на Тихоокеанското крайбрежие. — Крофт не отделяше очи от все по-лошия път. — Вашингтон е прочут с планините си.
— Нямам нищо против да ги гледам — търпеливо обясни тя. — Но може би си забелязал, че не живея в планината, а до морето.
— Аз също.
Мърси примирително кимна.
— Изобщо не съм изненадана.
На присвитите му досега устни блесна усмивка.
— Това пък защо го каза?
— Може би заради интереса ти към акварелите. Винаги са ми се стрували по-подходящи за рисуване край морето. Или може би просто защото си от тези мъже, на които би им харесало да преживяват природната драматичност на един живот близо до океана. Не съм изненадана да науча, че домът ти е разположен до вода.
— Като приключим тази работа с Гладстоун, ще те заведа в Орегон.
Тя се усмихна.
— Съгласна съм. — Стана й хубаво, като чу да говори за бъдещето. После си помисли за странните думи, които бе използвал в последното изречение. Не каза „когато доставим книгата на Гладстоун“, а „когато приключим тази работа с Гладстоун“. Усмивката на Мърси премина в угрижена гримаса. Тя се загледа свъсено в криволичещия път сред тях.
— Няма ли да е хубаво малко да понамалиш? Този път не ти е магистралата.
— Не се притеснявай, Мърси. Всичко е под контрол.
Тя се облегна на седалката и въздъхна, защото беше прав. Караше с точността и овладените движения на професионален състезател. Всеки завой се взимаше и преодоляваше с абсолютна прецизност. Тойотата откликваше на майсторското шофиране.
Малко преди седем часа тази вечер Крофт паркира наетата тойота пред един доста порутен, но чистичък мотел. Сградата се издигаше недалеч от мястото, което през зимата очевидно бе оживен ски-курорт. Двуетажният мотел сигурно изглеждаше много по-приветлив и гостоприемен, заобиколен от пръхкав бял сняг и тълпи весели скиори. Сега, в залеза на един ленив летен ден, когато дългите сенки вече прорязваха превалящото слънце, местността се стори доста страховита на критично настроената Мърси.
Крофт забеляза изражението й, когато понечи да вземе багажа от колата.
— Можем да се опитаме да намерим някое друго място по-нататък по пътя.
Мърси измери с поглед няколкото коли на паркинга.
— По-добре да си останем тук. Вече става късно, а и няма гаранция, че ще намерим друг отворен мотел. Поне имат закусвалня. Умирам от глад.
Крофт се поколеба, после сви рамене и тръгна към невзрачната рецепция.
Мърси внезапно се сети нещо. Затича се да го настигне.
— Две отделни стаи, Крофт.
Той не каза нищо, даже не си направи труда да я погледне. Просто продължи към входа.
— И искам да бъда на втория етаж — ядосано добави Мърси.
— Още някакви изисквания?
Тя не се стресна от ледения тон на гласа му.
— Да. Провери дали имат сейф. Мисля да оставя „Долината“ там през нощта.
Той рязко спря и я измери с поглед.
— Защо, по дяволите, искаш да я оставяш там? Държала си я в апартамента си през последните няколко седмици. Защо се притесни изведнъж?
— Не знам — честно му отвърна тя. — Сигурно защото това място изглежда толкова запуснато. Не поражда особено голямо доверие в персонала, нали? Откъде да знам какви типове работят тук? Сигурна съм, че ключалките на вратите могат да се отварят с най-обикновена кредитна карта. Самотните жени се научават да вземат предохранителни мерки, Крофт. Ако някой шегаджия реши да претършува стаята ми, за да намери парите, докато спя, той може най-случайно да намери книгата и да я вземе, просто ей така.
— Нямаше да се притесняваш за това, ако спеше с мен.
Логиката му бе непоклатима, затова тя реши да извърти въпроса.
— Не — троснато се съгласи с него, — нямаше. Не си от типовете, които тършуват в хотелски стаи, за да преровят портмонето на някоя невинна дама, нали?
— Когато съм в добро настроение, никога не бих го направил.
Служителят зад рецепцията се оказа учтив и готов да помогне, което изненада Мърси. След като ги разведе по стаите им, той прие обвитото в хартия томче на „Долината“ и го остави в хотелския сейф. Сейфът изглеждаше древен, но достатъчно солиден, помисли си Мърси. Чувстваше се по-добре, като знаеше, че разковничето на бъдещата й кариера ще е на сигурно място през нощта.