— Съвсем скоро ще дойдат. Само на няколко километра са, близо до ски-курорта.
Мърси кимна, все още коленичила до пострадалия.
— Кой би направил такова нещо? Очевидно тук сезонът е много слаб през летните месеци. Няма как да са се надявали на много пари в брой. Има малко гости, а и съм сигурна, че повечето от тях са платили стаите си с кредитни карти, а не на ръка. Интересно ми е дали злосторникът е влязъл и в ресторантчето?
— А после е решил да докара работата докрай, като провери и стаите на гостите, за да види дали по пода случайно не се търкалят разни портфейли? Възможно е.
— Не ми звучиш много сериозно.
— Всички останали гости са настанени в стаи на първия етаж. Двамата с теб сме единствените на втория. Защо някой би рискувал да се покатери по сградата отвън, след като би било много по-лесно и по-изгодно да обере долните стаи?
— Кой знае? Може би не е могъл да реши кои стаи са заети и кои не са. По това време на нощта вероятно всички лампи са били вече изгасени. — Мърси бе прекъсната от звука на сирена в далечината. — Добре. Властите почти пристигнаха вече.
— Надали ще успеят да свършат нещо, но както и да е — сякаш на себе си промърмори Крофт.
— Какво ти става? Трябваше да извикаме някого. Какво против имаш местните власти?
— Нищо. Просто по една случайност нямам много вяра на официалните пазители на реда, това е.
— Ама наистина, Крофт, понякога си много циничен! — Бавно се изправи на крака и се обърна към него. — Колко ме е яд, че не можах хубаво да огледам онзи човек. Просто видях очертанията му в прозореца. Беше толкова тъмно отвън и аз…
Спря по средата на думата, когато за първи път зърна гледката, скрита досега от отворената врата на малката стаичка.
— Крофт!
Той проследи ужасения й поглед.
— Спокойно, Мърси. „Долината“ е на безопасно място.
— Не бях разбрала, че крадецът е проникнал и в сейфа! — Тя скочи към вратата, широко отворила очи от ужас пред зейналия сейф. Един бърз оглед потвърди, че вътре не е останало нищо. — Няма я. Крофт, той е взел „Долината“. Цялото ми бъдеще в бизнеса със стари книги! Просто я е взел и си е заминал. Вероятно изобщо не знае какво всъщност държи в ръцете си. Явно е решил, че е ценно, след като е оставено в сейф. Дяволите да го вземат, ако някой път пипна този нещастник, с голи ръце ще го удуша!
— Мърси, успокой се. — Сега сирените се чуваха още по-силно и първата от колите на спешните служби вече спираше на паркинга пред мотела. Крофт се приближи и сграбчи Мърси за раменете. — Чуваш ли какво ти казвам: „Долината“ е на сигурно място. В моята стая. — Гласът му бе нисък и строг.
Тя се извъртя, за да го погледне.
— Не може да е горе в твоята стая. Аз я оставих в сейфа и някой я е взел.
— Аз я взех по-рано тази вечер.
На лицето й се изписа объркване.
— Че защо си направил такова нещо? Кога стана? И как си успял да я извадиш оттам? Трябваше аз лично да се подпиша, за да си я получа обратно. Крофт, това е лудост. Настоявам да разбера какво точно става тук.
— Ще ти кажа по-късно.
— Не, ще ми кажеш на минутата!
Той тръсна глава.
— Не, не сега. Сега ще трябва да разговаряме с шерифа и ти ще следиш каквото правя аз.
— А ти какво ще правиш? Ще го излъжеш? — Направо бе побесняла.
— Ще му кажа самата истина. Това е най-лесният начин, стига да не се увлечеш да обясняваш разни дребни нюанси и детайлчета. Просто ще я кажем в общи линии.
— Не те разбирам, Крофт! — Сега вече беше повече от бясна. Съвсем се беше объркала. Цялата история не й звучеше нормална, а най-обезпокоителното нещо бе, че Крофт се държеше така, сякаш всичко е наред.
— Не е нужно да разбираш всичко в момента. Просто ме остави аз да говоря. Можеш да му кажеш, че си видяла някаква фигура на прозореца, но по-нататък недей да обясняваш. Остави другото на мен.
Щеше й се да му каже, че е полудял, че няма намерение да лъже властите. Искаше да го информира най-сериозно, че в никакъв случай няма да допусне по такъв начин да й диктува какво да прави. Щеше й се да му се разкрещи, че не е чак толкова глупава да остави някакъв си мъж, когото познава само от три дни, да й казва какво да прави в подобна сериозна ситуация.
Но погледът му бе толкова спокоен и уверен, докато се опитваше да я накара да му се подчини. Силните му ръце, стегнати около раменете й, като че ли изпиваха волята и желанието й да се съпротивлява.
— Мърси, добре знаеш, че можеш да ми се довериш.